НУЖДАЯТ ЛИ СЕ РОДИТЕЛИТЕ ОТ ОБУЧЕНИЕ В РОДИТЕЛСТВО?

 

Ако сте се попаднали на моя блог и сега четете тази статия, значи искате да научите повече за това, как да сте по-добри като родители. Четете книги и статии за това, общувате активно в социалните мрежи, в bg-mama.com и пр. Но дали сте готови да минете цялостно обучение за родителство? Като програмата за ранното детство „Да пораснем заедно” на УНИЦЕФ   или програмата STEP (Systematic Traning for Effective Parenting), чиито автори са американските психолози  Дон Дънкмаер и Гари МакКей? (И двете програми са адаптирани за България и са на много добро ниво.) Практиката ми показва, че по-скоро не …

Защото  ние не сме особено склонни да споделяме открито и с другите своите проблеми като родители, своите собствени затруднения и тези с близкото ни обкръжение, в общуването с децата. И как така да се учим на нещо, което всички би трябвало да знаят от само себе си: „Моите родители не са се учили, пък вижте ме, човек станах.“ А и от книгите, които четем за детството оставаме с убеждението, че е достатъчно да обичаме децата си и всичко си идва на мястото. Но това е подвеждащо, защото не винаги е интуитивно кои решения са правилните. И не е честно да се учим по метода на пробата и грешката върху децата си, защото понякога тези грешки никога не се изчистват…

Помислете и за друго: Отдавна, обществото ни изисква специално обучение за всички, които работят с деца – учителите, детските възпитателки, училищните психолози, логопедите, дефектолози и др. Не бихте си пратили днес детето при даскал  Стойко, който бил абаджия в Търново и „знаел що-годе да прочита българско четмо“, нали?.

А се оказва, че хората, които са най-важни в живота на децата – родителите, често се грижат за тях, решавайки най-разнообразни възпитателни задачи, без никакво специално обучение.

Слава Богу, днес нуждата от обучение на родителите започва да става все по-актуална, поради редица причини, повечето от които са свързани със социалните промени. Цялостното придвижване на общество от авторитарни към демократични нагласи е едно предизвикателство, за което повечето хора, и в частност родителите, не са добре подготвени.

И сигурно, ако света не се променяше, много от днешните ни социални проблеми нямаше да се появят. Но в същото време щяхме да  останем в състояние на застой и изолация.

Цели социални групи и организации, на които преди бе гледано формално или бяха игнорирани сега променят своя статус. Синдикатите се организираха да защитават по-добре правата на работещите. Малцинствата изискват към тях да се отнасят по същия начин, както и към останалите. Жените оспорват принципа за доминирането на мъжа в семейството и т. н. Но навярно най-голямо влияние върху децата, оказва промяната в отношенията между възрастните и в частност между родителите. Например, децата, родени в семейства в които има борба за надмощие между родителите, често сами стигат до извода, че те също трябва да постъпват по този начин.

 Днешните деца са склонни да мислят, че на тях се падат правата, а на родителите им - отговорностите. Ако прекалено предпазваме децата си от последствията на собствено им поведение, всъщност подхранваме това изкривено разбиране за правата и отговорностите.

Но проблемите не свършват дотук. В търсене на своите права, днешните деца често не се съобразяват с условните правила наложени от възрастните. Така, традиционният начин за постигане на дисциплина - раздаването на награди и наказания става неефективен.

Някои децата са склонни да мислят, че получаването на награди е тяхно право. Родителите, които разчитат на подобен модел на възпитание, в един момент с изненада установяват, че детето им реагира позитивно само когато получава нещо и то все по-значимо като стойност. Така близалката за петгодишното дете може да се превърне в скутер за юношата.

Наказанията също не са така ефективни както някога. Децата си мислят "Ако ти имаш право да ме наказваш, аз също имам правото да те накажа". Така се затваря един порочен кръг крайния резултат от който е взаимно недоверие и противопоставяне.

Какво да се прави, тогава? Ако се върнем към моделите на по-автократичното общество от миналото, нашите проблеми с децата биха могли да намалеят. Но това ще изисква да се върнем и към несъвместимите с демократичните принципи отношения от типа "началник и подчинен". А и никога  получилите права не са склонни да ги върнат доброволно.

Друга възможна алтернатива би могла да бъде пермисивността - практическо отсъствие на забрани. Но тя може да предизвика още по-голям хаос. Никое общество не би могло да оцелее, ако не поставя някакви ограничения за поведението на своите членове.

Така стигаме до единствено възможното решение - да създаваме с децата си отношения,  базирайки се  демократичните принципни. В края на краищата както беше казал Чърчил „Демокрацията е най лошата система, като изключим всички останали“.

 

В демократичното общество хората трябва да имат отговорно поведение. Ако искаме да постигнем това, първото което трябва да направим, е да създадем у децата чувство за отговорност, което да се основава на принципите на равенството и взаимното уважение. Но не бива да разбираме равенството в смисъла на идентичност. Очевидно възрастните и децата не носят еднакви отговорности. Наред с физическите различия, възрастните обикновено са по-информирани и по-опитни и имат значително по-големи юридически и икономически права, които децата нямат. Затова нека разбираме под "равенство" факта, че децата са равни на възрастните в смисъл на човешка ценност и достойнство. При демокрацията всеки човек има правото да бъде уважаван и да се самоопределя в рамките предписани от обществото.

Демокрацията позволява избори. Демократичният родител осигурява възможности за децата да правят избори в определени граници и да поемат последствията от тях. Така те се научават на самодисциплина. Тази алтернатива на наградите и наказанията е методът на "естествените и логическите последствия", който най напред бе популяризиран от американския психолог Дон Дънкмаер.

Демократичният родител трябва да умее и да окуражава. Това означава, че трябва да се научи да гледа на детето си като уникално същество нуждаещо се от любов и уважение.

Но на всички тези неща трябва да се учим. Преди сто години светът се е променял толкова бавно, че методите на възпитание, които децата са усвоявали от своите родители, са сработвали и по времето, когато те са ставали такива. Днес това просто не е възможно. Информацията в света се удвоява на всеки три години. На всеки десет се появява ново средство за комуникация. Компютрите от бюрата и чантите се преместиха в джобовете ни и ако преди петнайсетина  години имахме най-много една дузина приятели, днес те могат да са хиляди в социалните мрежи... И слава богу, тоталитарната държава си отиде с налудната идея, че децата трябва да се възпитават извън семейството. Затова ние като родители трябва да се научим да поемаме своите отговорности, включително като започнем да се учим на родителство. Можем да го правим по различни начини: като общуваме с други родители, образоваме се или (което е най-доброто) участваме в специализирани тренингови обучения.

В следващи публикации ще се опитам популярно да ви представя този модел, който може да ви бъде полезен.

ПУБЕРТЕТЪТ. Ръководство по отстраняване на неизправности. Част Четвърта.

 

 Реглаж на фаровете. Или как да говорим за бъдещето с децата си.   

Един от недолюбваните от мен психоаналитици бе определил съзнанието като светлина от фарове в черна нощ. Всичко останало е тъмното ни подсъзнание, което обгръща огромна част от нашето битие. Като праведен хуманистичен психолог аз разбира се, не съм съгласен с това. За мен светлината на фаровете по-скоро символизира погледа в бъдещето, а от това накъде ще насочим светлината и как правилно ще я регулираме така, че да виждаме максимално далеч, зависи жизнения ни хоризонт. И колкото по отдалечен и ясен е този хоризонт, толкова по успешни можем да бъдем.

Това особено се отнася за поотрасналите ни деца, за които цялото бъдеще все още предстои. Те трябва да намерят себе си, да си изберат цел и професия в живота и истинските партньори и приятели с които ще го осъществят. А това днес е много по-трудно отколкото „по наше време“. Изследванията показват, че поколението Z (днешните 0- до 18-годишни) е най-стресираното поколение до момента поради претоварения с информация свят в който живеем. Според д-р Майкъл Лийхи, „Днешният типичен гимназист изпитва същото ниво на тревожност каквото е имал един невротичен пациент в началото на 50-те години.“ С други думи, без значение как детето ви мисли за бъдещето, то може да се нуждае от вашата помощ. И да не забравяме консервативното българско образование с всичките му дефекти. (вижте статията Ефективното образование. За повече от 10 г. нищо не се е променило).

И така, сигурно ще ви е трудно да накарате насила тийнейджърите да говорят за каквото и да било, особено какво искат да правят в бъдеще. Първо, защото те не са наясно със себе си – своите способности, желания, мечти и възможностите които могат да имат; и второ нямат представа за професиите и кариерите,  в света на възрастните. Представите за това са фрагментарни и двумерни (важни-маловажни, престижни-задръстени,  интересни-скучни). Още по-малко са наясно как могат да се подготвят да кандидатстват за образование, което е свързано с желаната кариера. Т.н. кариерни центрове така и не заработиха истински, а училищни програми за това просто няма.

Затова всичко отново е във ваши ръце. Но за да не започнете директен и неефективен разговор, предложете на детето си да направи един тест. Това помага да се избегне конфронтацията, защото фокусът не е насочен директно  към него, а към човешките нагласи изобщо. Можете да го изтеглите от този линк: https://dox.abv.bg/download?id=b9720c2950 . Разпечатайте го, прочетете внимателно инструкцията и го оставете да го направи само, като нанесе резултата в листа за отговори. След това съберете  заедно отбелязаните букви по колони и прочетете тълкованието на последната страница.

Какво можете да научите? Ами според този модел, всички професии могат да се сведат до пет основни типа дейности: природа, техника, човек, знак и изкуство. Тази която има най-много точки е водещата за детето ви професионална нагласа. Поговорете за нея и потърсете конкретна професия, която би могла да му е интересна. (Можете да ги вземете и от описанието в теста). Ако детето ви има равен брой точки по две или повече дейности, можете да потърсите професии, които да ги съчетават. Например, съчетанието техника и изкуство, можете да свържете с архитектура или технически дизайн. Ако анализа ви затрудни, можете да се свържете по имейл с мен и аз ще се опитам да го изтълкувам за вас.

Следващата стъпка е да потърсите заедно образователна институция, която най-близко да отговаря на професионалната нагласа на детето ви. Добре би било този избор да е съобразен и с региона в които живеете. Например, ако детето ви е решило да избере професия свързана с архитектурата и живеете в София, можете да се насочите към Софийската гимназия по строителство, архитектура и геодезия „Христо Ботев“. Но ако не сте в София, то и математическата паралелка в местната гимназия ще свърши работа, стига да го пратите и на курсове по рисуване. В същност за което и да е престижно кандидатстване, частните уроци не ви мърдат, защото самото образование е направено така, че да храни огромния сив пазар от такива курсове. Но това е друга тема, за която дори вече не ми се говори …

Ето и няколко важни съвета за това как да поддържате разговора с вашия тийнейджър за бъдещето, без да го прецакате:

Приемете, че неговата представа за успех може да е различна от вашата.

Неговите мечти и амбиции може да не съвпадат с вашите. Това може да е разочароващо, но го оставете да върви по собствения си път.

 Добре е, ако не знае каква точно професия би искал да имат в бъдеще.

Не го карайте непременно и точно сега да избира професия: възможно е работата, която в крайна сметка ще върши, все още да не съществува! Той или тя, трябва да развият умения, които ще им помогнат да правят правилните избори в точното време. Затова и тук говорим само за професионални нагласи, а не за конкретни професии.

 Опитайте се да не вземате решенията вместо пубертета.

Децата ви имат повече възможности, отколкото вие, когато сте били на тяхната възраст,  независимо дали става въпрос за образование, квалификация или  учебно заведение. Вашето наставничество е ценно, но решението нека да е  негово.

 Помогнете да се ориентира в своите ограничения.

Бъдете креативни в търсенето на възможности. Ако детето ви обича животните, но е чувствително и страданието го плаши, не го карайте непременно да стане ветеринар. Днес има хиляди други възможности за това - треньор по поведението на животни,  мениджър  в зоопарк, работа  в благотворителна организация за животни (Например Фондация „Четири лапи“) . Някои от тези работни места може да изискват диплома, но в други може да работи всеки, стига да иска да се научи. Липсата на академична подготовка не трябва да е пречка за успеха и обикновено има повече от един начин човек да стане това, което желае.

 Обсъдете понятието „успех в живота“.

За много тийнейджъри успеха може да е като бездарен текст от чалга песен: пари, коли, слава, власт, секс и пр. Обсъдете йерархията на човешките потребности и това, че истински успелите хора търсят не базисни банални неща, а развитие и самоусъвършенстване.  И,  че колкото повече имаш излишък от материални неща, толкова повече губиш от себе си. (Ерих Фром „Да имаш или да бъдеш“)

 И накрая най-важното: Накарайте децата си да повярват, че те имат контрол върху своето бъдеще. Че бъдещето не идва  „просто така“, че не е въпрос на късмет или шанс и не трябва да се движат по течението с надеждата нещата да се случат от само себе си. Техните избори и усилия имат значение и все някога ще бъдат възнаградени. За това има много примери на успели хора чиито биографии можете да обсъдите заедно.

И ви пожелавам успех в „реглажа на бъдещето“, защото ще ви е нужен …. 😊

ПУБЕРТЕТЪТ. Ръководство по отстраняване на неизправности. Част Трета

 

        Коригиране на запалването. Или как да работим с чувствата на децата си.

    Едно общоприето клише е това, че тийнейджърите не умеят да управляват чувствата си. За секунди сякаш могат да минат през цялата гама на емоциите – от радостна възбуда до дълбока депресия и с това нищо не може да се направи.

    Е, не е съвсем така. Вярното е, че през тийнейджърските години мозъкът се развива с толкова бързи темпове, че поставя лимбичната система в режим на тотално объркване, често блокирайки възможността да се правят разумни избори и да се вземат решения. (Само за сведение – лимбичната система е онова нещо в подкорието, което отговаря за чувствата, паметта, хомеостазата и какво ли още не.) Като прибавите към това и сблъсъка с предизвикателствата на живота на порасналите ни деца в училище, на улицата и в къщи; сблъсъци, които често водят до  травми , тревожност или общ дистрес, можем да си представим какво им се случва.

    Но истината е, че чувствата могат да се управляват и ние можем да помогнем децата ни да се научат на това. Но стига да можем сами да правим същото. В моята практика съм виждал десетки възрастни, самите те заседнали в пубертета на чувствата си и имащи бегла представа, какво се случва с тях и с другите.

    И така, как да учим децата (а и себе си)  да управляват емоционалната си сфера?

1.       1. Помогнете им да дефинират това, което преживяват, без да се чувстват уязвими.

Често на тийнейджърите им е трудно да разберат какво точно чувстват  и дори не могат да го изразят с думи. Затова и въпроси от рода: „Ама защо се цупиш сега? Какво пак ти става?“ не вършат работа. В други случаи тийнейджърите се страхуват да говорят за чувствата си защото се страхуват от отхвърляне. Например, ако сина ви е бил тормозен от по-големите в училище, то за него е злепоставящо да ви сподели защо се страхува (не е по мъжки). Затова, ако го притиснете с въпроси, може да „включи“ някоя от защитните си стратегии като критика,  обвинение, затваряне или изблик на гняв.

Ето защо започнете от далече. Помолете го например,  да определи коя от базисните емоции преживява по такава картинка:

Назовете емоцията и без да питате повече, преминете към втората фаза:

2.       2. Помогнете на детето си да приеме на емоцията, такава, каквото е, без да я омаловажавате, рационализирате или отхвърляте. Основния проблем на юношите е, че те не винаги приемат емоциите си такива, каквито са, защото: „Да се страхуваш е признак на слабост“, „Да показваш, че харесваш някого е унизително“, …

Това е така, защото светът за тях все още е черно бял ( добро-лошо, хубаво-грозно, силен-слаб и пр.) без нюансите между тях, които ние възрастните виждаме. За това трябва внимателно да обясним, че няма нищо страшно в това, да приемем емоциите такива каквито са, защото те са огледало на отношението ни към света. И тъй като това отношение може да бъде и илюзорно, то и емоциите не са непременно реалност. Силните и невъздържани емоции могат да замъглят реалната картина на света и това е което може да ги направи да изглеждат слаби или смешни.  Затова посъветвайте детето си да се старае да говори за чувствата си – какви са (силни или слаби), кой или какво ги е предизвиква, как ще се отразят на отношението им към другите и пр. Ако няма с кого да поговорят в момента, то нека го направят със себе си. Да, вътрешния разговор също може да бъде полезен, защото той първо отсрочва прибързаното действие (прословутото „брой до три“) и второ – помага на юношите да приемат чувствата си, дори и тези, които са неудобни.

3.       3. Научете ги да управляват емоциите си.

Тийнейджърите често са изправени пред неща, които са извън техния контрол и това определено води до фрустрация. А фрустрацията е състояние, което е следствие от блокиране на желаното поведение и затова обикновенно поражда агресия. Тази агресия може да бъде:

·         Външна – насочена към фрустратора или ситуацията. Такова са например, изблиците на гняв, когато откажете да го (да я) пуснете на купон със съмнителни приятели.

·         Вътрешна – насочена към самия него, защото не се е справя, проявява страх или глупост. Тази вътрешна агресия е по-страшна, защото тя не се вижда на повърхността и може да доведе до отчаяние и депресия.

Затова първото, на което трябва да научите детето си е да разпознава какво може да бъде контролирано и какво не. Например, не могат да се нарушават правилата или договореностите в къщи, но може да се преговаря за тях.

Разбира се, това е много по-лесно да се каже, отколкото да се направи! Затова има специални програми за обучение в родителство, като например програмата STEP (Systematic Traning for Effective Parenting), на  Дон Дънкмаер и Гари МакКей и в която бихте могли да се включите.

Но има и по-прости начини, например като ги научите да използват техники, които няма да навредят на тях или на някой друг:

1.       Стимулирайте нагласите им към изкуство. Емоциите най-лесно се изразяват чрез изкуство – музика, рисуване, писане на разкази или стихове. Дори и самото ползване на изкуство (слушане на музика, четене на книги и стихове) може да и свърши работа.

2.       Физическа активност може да бъде продуктивна и да помогне на тийнейджърите да освободят чувствата си. Най-ефективни в случая са колективните спортове.

3.       Разговорите и моделирането на емоциите с професионалист, на когото имате доверие  (като училищен психолог), също могат да бъдат полезни както за освобождаване на чувствата, така и за придобиване на перспектива.

4.       Понякога тийнейджърите трябва да свалят натиска, който чувстват отвън и „просто да бъдат себе си“. Това трябва да се допуска и насърчава.

Когато правите гореописаното не забравяйте, че самите вие трябва:

·         Да използвате неосъждащ език. Най-лесно ще направите това ако успеете да отделите намерението и резултата от конкретното поведение. Стига намерението да е положително.

·         Да разговаряте „тук и сега“, без да давате примери от миналото или да правите негативни намеци за бъдещето.

·         Да подкрепяте независимостта, като давате алтернативи и  оказвате помощ

·         Да предоставяте избори и поставяте граници.

·         Винаги да показвате на детето си, че няма да го отхвърлите ако сгреши.

 

КАК ДА ГОВОРИМ С ДЕЦАТА СИ ЗА ВОЙНАТА

Преди двайсетина години, когато работех активно по проекти на УНИЦЕФ, се срещнах с колеги, детски психолози от Хърватска, които все още се бореха с последиците от Югославската гражданска война и Войната за независимост на Хърватия. Тогава видях тяхното ръководство, озаглавено: „Как да говорим с децата си за войната“, което се превърна и в ръководство на УНИЦЕФ. Не му обърнах особено внимание, защото тази война вече бе приключила, а аз твърдо вярвах, че в бъдеще няма да се сблъскаме с такава около нас. Колко много се бях лъгал …

Ето, че дойде време да извадя това ръководство защото сега отново се сблъскваме с този проблем – как да говорим с децата си за войната близо да нас.

 

1.        Разберете какво знаят децата за войната и как се чувстват

 

Изберете време и място, когато можете да говорите спокойно и в позната за детето обстановка. Това може да бъде по време на вечеря, например, когато всички сте седнали заедно и децата ви могат да се отпуснат и да говорят свободно. (Но не говорете по темата  точно преди лягане.)

Добра отправна точка е да ги попитате какво знаят и как се чувстват. Някои деца може да знаят малко за случващото се и да не се интересуват от него, но други може да се тревожат мълчаливо. При по-малките деца рисуването, разказването на приказка и други такива могат да ви помогнат за започнете разговор.

Децата могат да се сблъскват с тревожна информация по много начини, така че е важно да знаете какво са научили и как се чувстват. Така ще е възможно да ги успокоите и потенциално да коригирате всяка неточна информация, на която може да са попаднали онлайн, по телевизията, в училище или от приятели.

Постоянният поток от смущаващи фотографии, клипове и заглавия може да ги накара да смятат, че кризата е навсякъде около нас. По-малките деца може да не правят разлика между това, което се показва по телевизията и собствената им реалност и може да вярват, че са в непосредствена опасност, дори ако конфликтът се случва далеч. По-големите деца може да са виждали тревожни неща в социалните мрежи и да се страхуват от това, че събитията могат да ескалират.

Много е важно да не омаловажаваме или отхвърляме техните притеснения. Ако те зададат въпрос, който може да ви се стори краен, като „Всички ли ще умрем?“, уверете ги, че това няма да се случи, но също така се опитайте да разберете какво са чули и защо се тревожат толкова за това. Ако можете да разберете откъде идва притеснението, е по-вероятно да успеете да ги успокоите.

И не забравяйте да признаете чувствата им и да ги уверите, че това, което изпитват е естествено. Покажете, че ги слушате, като им отделите цялото си внимание и им напомнете, че могат да говорят с вас или с друг доверен възрастен, когато пожелаят.

 

2.        Говорете спокойно и се съобразете с възрастта им.

 

Децата имат право да знаят какво се случва в света на възрастните, но отговорност на възрастните е да ги пазят от собствените си страхове си.

Вие познавате децата си по-добре от всеки друг. Използвайте език, подходящ за тях, наблюдавайте реакциите им и бъдете чувствителни към нивото им на тревожност. Ако видите, че то се повишава успокойте ги своевременно.

Нормално е ако вие самите се чувствате напрегнати или притеснени от случващото се, но имайте предвид, че децата разбират безпогрешно  емоционалните сигнали на родителите си, така че се опитайте да не споделяте излишно каквито и да било страхове с детето си. Говорете спокойно и внимавайте за езика на тялото си, като и за изражението на лицето си.

Доколкото можете, уверете децата си, че са в безопасност. Напомнете им, че хиляди хора по света работят усилено, за да спрат конфликта и да постигнат мир. 

Не забравяйте, че не е задължително да имате отговор на всеки въпрос. Винаги можете да кажете, че трябва да потърсите информация и можете да използвате това, за да го направите заедно с децата си, особено с по-големите.

Използвайте уебсайтове на реномирани новинарски организации или международни организации като УНИЦЕФ и ООН. Обяснете, че част от информацията онлайн не е точна и е важно да вярваме на  надеждни източници.

 

3.        Не дискриминирайте, старайте се да бъдете обективни.

 

Конфликтът, често, може да донесе със себе си проява на предразсъдъци и дискриминация, независимо дали срещу даден народ или цяла държава. Когато говорите с децата си, избягвайте етикетите като „лоши хора“ или „зли хора“ и вместо това насърчавайте емпатията към хората, които са жертва на войната и от двете страни.

Независимо къде се случва конфликта, той може да предизвика дискриминация между децата тук и сега. Проверете дали децата ви не са жертви или по някакъв начин да допринасят за тормоза на деца свързани с конфликта.

Напомнете на децата си, че всеки има правото да бъде в безопасност в училище и в обществото. Тормозът и дискриминацията винаги са погрешни и всеки от нас трябва да даде своя принос за разбирателството и взаимната подкрепа.

 

4.        Фокусирайте се върху подкрепата

 

Усещането да правиш нещо, без значение колко е малко, често може да донесе успокоение. Важно е децата да знаят, че хората си помагат с прояви на смелост и доброта. Намерете положителни истории, като например събиране на дрехи, помощи и др.

Вижте дали децата ви искат да участва в някакви акции на взаимопомощ. Може би биха искали да нарисуват картина или да напишат стихотворение за мир. Бихте могли да ги заведете на благотворително мероприятие за събиране на средства, писане на петиции и пр., но не водете децата си на митинги и други публични мероприятия, защото там често има актове на насилие.

 

5.        Приключете разговора за войната внимателно.

 

Когато приключвате разговора си, важно е да се уверите, че не оставяте детето си объркано и напрегнато. Опитайте се да оцените нивото му на тревожност, като наблюдавате езика на тялото, като прецените дали поведението, думите, настроението им са обичайните.

 

       6.   Продължавате да се интересувате от чувствата на децата си във времето.

 

Докато конфликта и новините за него продължават, трябва и вие да следите за емоционалното състояние на децата си и дали у тях са възникнали нови въпроси, които биха искали да споделят с вас. Ако детето ви изглежда притеснено или тревожно за случващото се, следете за всякакви промени в поведението или чувствата му, като стомашни болки, главоболие, кошмари или затруднения със съня.

 

Децата имат различни от нас реакции към нежелани събития и някои признаци на дистрес може да не са толкова очевидни. По-малките деца могат да станат по-прилепчиви от обикновено и постоянно да търсят вашето внимание, докато тийнейджърите могат да проявят ярост или гняв. Много от тези реакции са само за кратко и са нормални реакции на стресови събития. Ако тези реакции продължават повече  време (2-3 седмици), детето ви може да се нуждае от специализирана помощ.

 

 

7.        Ограничете потока от новини

 

Имайте предвид, че и децата ви постоянно са под въздействието на новините, а  социалните мрежи, телевизията и др. са пълни с тревожни заглавия и смущаващи изображения. Помислете си как да спестите това, особено за по-малките. И първото е да не говорите с други хора и в тяхно присъствие за нещата, които се случват. Дори и да изглежда, че не ви обръщат внимание, те със сигурност трупат напрежения.

С по-големите деца можете да използвате новините, като повод да обсъдите на какви източници могат да имат доверие.

И доколкото е възможно, опитайте се да създадете на децата си позитивна среда – играйте с тях, разхождайте се, идете на кино… Просто бъдете заедно.

 

8.        Грижете се за себе си

 

Ще  помогнете на децата си по-добре да се справят, ако и вие самите се постараете да направите същото. За тях е важно да знаят, че вие сте спокойни и се контролирате.

 

Ако се чувствате тревожни или разстроени, отделете време за себе си, поговорете с други членове на семейството, приятели и доверени хора. Внимавайте за това как следите новините: опитайте да го правите на порции, през определено време, вместо да сте постоянно онлайн. Доколкото можете - отделете време да правите неща, които ви помагат да се отпуснете и да се възстановите.

 

Вчера тринайсет годишният ми внук, когото не бях виждал известно време, идвайки на гости ме гледаше странно. Попитах го какво му става, а той отговори: „Ще ти кажа, когато ти ми кажеш на коя страна си…“ Тогава се сетих за това ръководство.

ПУБЕРТЕТЪТ. Ръководство по отстраняване на неизправности. Част втора.

Диагностика на вредните емисии. Или сказание за влиянията и средата.

„Ама другите родители не са задръстени като теб …“

Кой ли не тийнейджър.

Ключовата дума тук са приятелите. Именно те стават постепенно и незабележимо все по-влиятелни в оформянето поведението на вашия пубер.

Като начало започва да се променя речника – чувате думи и изрази, които не употребявате не само в къщи, а изобщо: сдуханяк, дупѐ, перка, омг и пр. Някои сигурно ще си ги припомните от своята младост, а други …  е то и жаргона се променя. Лошата новина е, че нещата с езика ще се влошават, а добрата, че всичко това няма да продължи дълго – само 4-5 години при оптимистична прогноза. Ще стигнете и до ситуацията нищо да не разбирате от речта му, както при този подслушан разговор пред едно столично училище:

„И кат’ се прибрах – и яко хранилка, плесента ме напраи на нищо и половина, казаха ми да се вчасявам. Щеше ми се не да кудкудякаха толкова, а аз така се филмирах, че се сгромолясах на леглото и съм спал мноу.“

В превод това приблизително значи: „И като се прибрах – родителите ми се накараха,  направиха ме на нищо и половина, казаха ми да влизам в час  най-сетне. Щеше ми се да не ми натякваха толкова, а аз така се разстроих, че се стоварих на леглото и спах дълго.“

Следва драмата с дрехите. Един ден купувате зимно яке по ваш вкус – топло и удобно и го носите в къщи за да зарадвате тийнейджъра си, който ако го оставите ще тръгне по тениска на училище. Още като го вижда, той с ярост заявява, че никога няма да носи подобна дрипа и да „мяза на някой сдуханяк“. Обидени сте – отделили сте време и средства за да купите нещо полезно и важно за него, а той ви отговаря така. Решавате да го принудите да го носи (упражнявате власт) и когато тръгва на училище, въпреки новите протести, му го намъквате и го избутвате от вратата. След това виждате от прозореца, как той (или тя) още от входа се вмъква в съседните храсти, сваля якето и с погнуса го натъпква в раницата си. И след това тръгва в снега към училище ….

И разбира се промените в поведението – сякаш всичко е насочено към оспорване на вашият авторитет – жестове, мимики, подмятания. Времето и пространството придобиват собствени измерения – „веднага“  е около час и половина, „скоро“  е най-малко три часа, а „ей сега“ е тотално неопределено понятие. Обещанията започват и свършват с изричането им, а в паметта е „ретро“ и „про“ активен хаос.

Защо им трябва всичко това, се питате? Не е ли възможно да се правят на интересни по друг начин?

За съжаление не. Защото те, пуберите трябва (както и ние някога) да решат една от най-важните дилеми в живота си – между автономията и принадлежността. Т.е. между това „Кой съм аз, какво мога и какво искам?“ и „Кои са хората и ценностите на които държа?“.  Това не съм го измислил аз  за съжаление, а Ерик Ериксон и той сигурно ще бъде по-убедителен от мен за това което се случва, нищо, че е написал книгата си „Идентичност и жизнен цикъл“ преди 60 години.

И ако младия човек не успее да открие тънката граница между това да си индивидуалност и да принадлежиш на конкретна референтна група, той вече като възрастен само ще задълбочава пнсихосоциалната криза от юношеството си с всички последици от това.

Затова и трябва не да им се караме и да ги обвиняваме заради „непослушанието им“, а да им помогнем да намерят правилните решеня като изберат позитивните пред негативните въздействия на средата, реална и виртуална.

Решенията:

Подкрепяйте. Знаете ли, че средно статистическия българския родител на една позитивна дума към детето си, казва пет негативни. Когато съм питал някои от тях защо го правят, те са ми казвали:  „Ами той трябва да си знае кусурите за да се поправи“. Да де, ама какво да използва за "поправка на кусурите" като не познава своите силни страни. Колкото по-малко едно дете знае какво може и как се справя, толкова по-често провокира средата (и нас включително) за да научи това. А в някои случаи просто се отказва и престава да вярва в себе си, което повярвайте е най-лошия сценарий.

Подкрепяйте - и не непременно крайния резултат. Подкрепяйте всяко позитивно усилие, дори когато крайния резултат е неуспешен. Така част от дилемата ще бъде решена – той (или тя) ще имат по-добра представа за силните си страни и ще са уверени, че родителите им винаги ще са с тях, дори и в неуспехите. Така ще са по-сигурни, че принадлежат.

Обсъждайте. Вече говорихме, че основния проблем на порастването на децата е да приемем, че не само те, а и ние се променяме. Освен това, те виждат света по различен начин – да плосък и двуизмерен, непълен и неясен, но и по-цветен, емоционален и променящ се. Любимата фраза на някои родители: „Аз се връщам от там накъдето ти си тръгнал“ е тотално неадекватна. Ние НЕ СМЕ били там ! Да решава ли сме подобни проблеми на тяхната възраст, но в много по-различна среда. Не сме имали интернет, мобилна телефония и социални мрежи и много от нас са расли в тоталитарен режим или в сбъркания преходен период след това. Затова и не познаваме техния свят и трябва да научим повече за него. Как? Най-просто е като ги попитаме. Но така, че да ни се доверят, а това става само по правилата на обсъждането. В този процес ще им помогнем да решат още една част от дилемата – ще им покажем принадлежност към техния свят, без да ги отблъскваме от нашия с всичките му негативи.

Имайте общи интереси. Познавам един родител, който е запален ловджия и следователно и по пушки, ножове, бинокли и прочие „мъжкарски“ неща. Той много се надява когато сина му поотрасне да тръгне с него. Вече му е купил ловно костюмче и на всеки рожден ден му купува по някоя стреляща играчка. Той вече се е подготвил за „общите интереси“. Но още от сега си личи, че момчето обича други неща – да танцува брейк, да кара ролери, обича да се грижи за животни и пр. неща, които са доста далече от лова. Разбирате какво ще се случи и то скоро. Някой, а вероятно и двамата ще бъдат разочаровани и обидени. Затова не карайте детето си да следва вашите хобита и интереси, а потърсете нещо, което да ви обединява. В случая грижата и дресировката на едно куче би свършило работа защото и двамата обичат тези животни. Така още една част от дилемата може да бъде решена – детето и родителя засилват чувството си на принадлежност, а в общуването с баща си и кучето, момчето научава повече за себе си.

Не забранявайте. Няма как детето ви да не е подложено на негативни въздействия и няма как да стерилизирате обстановката около него. Трябва да го научите да прави разлика между доброто и злото, полезното и вредното, нужното и ненужното. Но тука има едно голямо и дебело НО. Това не става с приказки и поучения. Детето може да се научи само от последствията на своето поведение. А това не става със забрани: „Не тичай така, ще паднеш!“ Представяте ли си в какво ще се превърне едно дете, ако не тича и не пада. Просто го насърчете да тича и пада на безопасни места.  „Не излизай в дъжда, ще настинеш?“ Освен ако детето ви е наистина много болнаво, защо не го оставите да се намокри? Едва ли дълго ще му е приятно да е така.  

Е с пуберите е по-трудно: „Не ми говори като уличница“. Дванайсет годишното момиче едва ли знае какво е точно „уличница“, но пък му е много забавна реакцията на майка му. Със сигурност ще опита пак, освен ако не го накарате да си спомни дали хората от които се възхищава говорят така в публичното пространство. (За Сузанита  или за Криско ще ви е по-трудно с обясненията). И никога не забранявайте основните им средства за комуникация – смартфоните и Интернет. То е като да им зашиете устата с губерка. Ще ги боли почти по същия начин и каквото и да са сторили няма да го приемат за последствие, а за наказание. А и това е най-добрия начин да си развалите отношенията за дълго. Друг е въпроса, че трябва да знаете къде във виртуалното пространство броди вашия тийнейджър и дали не става зависим от него. Но това е друга тема за която трябва да си поговорим отделно.

Насърчете индивидуалността. В началото на живота си (до 3-тата година) детето все още няма самосъзнание. То възприема себе си като част от света и идентифицира себе си с хората, които се грижат за него. И говори за себе си в трето число. С появата на Аз-а обаче нещата стават „Аз сам…“ И не напразно тази възраст (третата година) се нарича „малкия пубертет“. Детето все повече иска да прави нещата само̀, за да научи и повече неща за себе си. Ще го чуете с гордост да казва: „Виж, аз съм голям, мога да си обувам сам бувката“.

В истинския пубертет нещата стават по-сложни. С появата на т.н. „стремеж към възрастност“ пубера започва да копира поведения които смята за присъщи на порасналите  - дрехи, език, държане. Както и да иска повече права за себе си и много по-рядко  задължения. За съжаление обикновено се копират елементарни и негативни поведения – вулгарен език, пушене, агресивност и пр. Остават скрити истинските прояви на възрастност – отговорност, съпричастност, настойчивост, емпатия и пр. Е това са неща, които трябва да се учат, както от наблюдения (това което правите вие) така и с регулиране на поведението. Но най-ефективния начин да повлияете на пубертета позитивно е да насърчите неговата индивидуалност. Така той-ще има все по-малко нужда да копира някой друг. Как да го направите – е ми като стимулирате способностите и интересите му. Дори когато ви изглеждат странни и ненужни, позволете му да опита – скок с бънджи (вместо екстремно селфи на ръба на моста), бойни изкуства (вместо хамалски бой в парка), спортни танци (вместо чалгарско кълчене на масата). Гледайте заедно някой интересен филм и го обсъдете, заведете го на театър (започнете с някоя весела комедия), защо не на опера (като непременно му разкажете предварително либретото), смесете се заедно в тълпата на някой рок концерт (по-добре на група за която все пак е чувал). Сигурно можете да му покажете и много други различни неща от живота на интелигентните възрастни. Но най-важното – винаги приемайте мнението му, дори и да не сте съгласни с него. Защото мненията се променят, но приятните преживявания заедно, остават спомени за цял живот.

И запомнете: Ако не се чувствате квалифицирани да извършите диагностиката на вредните емисии сами, обърнете се към специалист! Иначе губите гаранцията J

Очаквайте продължение.

Скоро.