КАК ДА ПРОУМЕЕМ ДЕТСКОТО ПОВЕДЕНИЕ
Представете си – летен плаж, топло море …
и детски плач. Точно до мен, блажено изтегнал се до този момент на плажа, плаче
пет годишно момиченце. До него стои майка му и го гледа сърдито. „Гушнете я“,
казвам аз „Тя просто иска да получи сигурност от вас. Тук за нея е необичайно,
горещо, има толкова много хора …“ „ Тя първо да се научи да се държи
както трябва с мен и да не ми прави на пук“, тросва се майката и повлича
плачещото дете към водата.
Обичайна сцена на родителка, която се
опитва да възпитава детето си сякаш е възрастен човек, който възприема света
точно като нея. И се учудва от това, че за детето категориите време,
пространство, добро, лошо, важно, неважно и пр. са коренно различни.
Първият от тях включва убеждението, че
поведението се определя преди всичко от наследствеността.
Вторият изхожда от принципа, че
поведението се влияе преди всичко от средата в която детето израства.
Съществува също и мнение, че децата преминават през определени стадии, които са
неизбежни и могат да бъдат предсказани.
Нека разгледаме накратко всеки от тези възгледи.
1. Вярно е, че децата се раждат с определени, предавани по наследство черти на темперамента, но няма никакви доказателства за директно унаследяване на личностни качества. Случаите при които малки деца са отгледани от животни, говорят точно за това, защото те никога не се превръщат в пълноценни хора. (И забравете за Маугли. Той е литературен герой.) Ако познавате еднояйчни близнаци, които са генетично идентични, то знаете, че и те се различават в много отношения като личности.
Въпреки, че децата наистина преминават
през различни стадии в отношенията си с възрастните, те в никакъв случай не
биха могли да бъдат използвани като основания за приемане на дезадаптивното или
лошото поведение.
Затова пък сме пълни със стереотипи от
всякакъв вид:
1.
Полово-ролеви,
като: "Момчетата са си момчета" и "Момичетата по природа са
по-кротки", ни карат да очакваме и подкрепяме
определени поведения у децата си. Това са нагласи които подсъзнателно ни
влияят с определена сила и ни карат да си мислим, че момичетата ще бъдат
по-трудолюбиви и ще ни помагат повече, а за момчетата, че ще бъдат по-мързеливи
и ще кръшкат. Ето защо ние сме по-склонни да подкрепяме момичетата когато
помагат в къщи, а тъй като не очакваме това от момчетата, без да съзнаваме ги
игнорираме. Игнорирайки ги те скоро престават да го правят и така нашите
очаквания се потвърждават. Ето как полово-ролевите стереотипи започват да ни
изглеждат като наследствени начини на поведение.
2.
Възрастово-поведенчески,
като: „Пубертетски истории“, „Хормоните са го подгонили“, „Всички на тази
възраст са такива“ и накрая започваме да приемаме капризите, липсата на
сътрудничество и протеста в поведението на децата ни като нещо "нормално”,
с идеята, че нищо друго не можем да направим.
3.
Социално-педагогически,
като: „Липсват му първите седем години“, „Крушата не пада далеч от дървото“.
Все твърдения, които ни отказват да правим каквото и да е защото лошото вече се
е случило и е непоправимо.
4.
Етнически,
като: „Циганска работа“, „Типичен Ганьо“, и др., които пренасят на децата от
различни народностни групи нашите дискриминационни нагласи.
Това, което трябва да запомним е, че
дезадаптивното поведение на децата ни не е резултат от възрастта или от
определен стадий в тяхното развитие. То може да е типично, но ние не би
трябвало да го очакваме, приемаме или да го смятаме за нормално.
Зад всяко човешко поведение се крие
някаква социална цел или намерение. Хората са социални същества можещи да вземат самостоятелни решения, чиято
основна цел в живота е да се научат да живеят заедно. По този начин постигаме стабилност. Всеки от нас постоянно се
бори да намери и поддържа значимо за себе си място. В това търсене ние избираме
свои нагласи, ценности и начини на поведение, които смятаме, че ни носят
значимост. Ето защо дадено поведение може да бъде разбрано като наблюдаваме
последствията от него.
А какви могат да бъдат дезадаптивните поведения при децата ще научите в следващия материал.