вторник, 31 май 2011 г.

Трудните деца - това което знаем или не знаем за тях


Не ви ли се струва, че когато казваме, че едно дете е трудно, всъщност имаме предвид, че ние не успяваме да се справим с неговото възпитание? Много родители и учители си мислят точно така. Дори се страхуват да говорят за това, защото така ще си признаят, че не се справят. И предпочитат да прехвърлят проблема върху нещо друго: наследствеността („Той си е такъв” или „Крушката не пада по-далеч от дървото”) ; другите („Такова му е възпитанието”); различията („Те всички ..... са си такива”) и пр.

В същност трудни деца наистина има. Има деца с обучителни  затруднения, хиперактивност, проблеми с емоциите, устойчивостта и пр. Израстването на психиката става по подобие на тялото. Често непропорционално – едно развитие изпреварва другото: интелектуалната зрялост, емоционалната; социалната ориентация, уменията за комуникация, сексуалното влечение ценностната ориентация и какво ли още не. Психолозите обикновено наричат това акцентуация на характера и се отнасят към нея като част от развитието. Над 80% от децата и юношите развиват някаква акцентуация, най-често скрита и след това без проблем я компенсират с израстването. Но има и случаи, когато това не става от само себе си и тогава трябва да се намесят специалистите.
Но как да преценим, че детето ни наистина има нужда от помощ и че не си въобразяваме, че не можем да се справим. Ето ви един малък въпросник, който донякъде замества въпросите, които един специалист по детско развитие ще ви зададе. Оценете всяко от твърденията по долу  по следната скала: 0 = няма такъв проблем, 1 = има умерен проблем; 2 = има определен проблем; 3 = проблемът е изключителен.

  1. Детето ми има сериозни трудности в обучението.
  2. Често трудно разбирам поведението на детето си.
  3. Често се нервирам, когато общувам с детето.
  4. Чувствам  се виновен/а, че не се справям като родител.
  5. Мисля, че поведението на детето ми, затормозява взаимоотношенията в семейството.
Сега обработете въпросника по следния алгоритъм:
  • Ако имате една оценка от 3 точки и общ резултат - 3-5 точки, това означава, че детето ви има някои специфични затруднения.
  • При 2-3 въпроса с оценка  3 и общ резултат от 6 -12 точки, това означава, че детето ви наистина може да бъде наречено трудно.
  • При 4-5 отговора на които сте дали 3 точки и общ резултат от 13 или повече точки, детето ви е  много трудно и е наложително да потърсите квалифицирана помощ.
Но как изглежда едно трудно дете? Какви могат да бъдат проявите и как можем да им повлияем?  Разгледайте следните описания и се опитайте да откриете дали вашето дете отчетливо отговаря на някое от тях:

1) свръх активни - много активни, неспокойни, възбудими, винаги „на педали”, никога не се уморяват;  лесно изпадат в състояние на свръхстимулация;  импулсивни, неконтролируеми, могат да бъдат агресивни, мразят да ги ограничават.
2) разсеяни -  затруднена концентрация и честа липса на  внимание, особено ако не са заинтересувани; невнимателни, отнесени,  замечтани, често забравящи за правилата и обещанията.
3) експулсивни  - силни и ярки реакции, независимо дали са нещастни, ядосани или щастливи.
4) непредвидими – никога не е ясно кога са гладни или уморени; имате постоянни конфликти за хранене или за лягане; често се будят нощем; настроенията им бързо се сменят;  имат добри и лоши дни без очевидна причина.
5)  слабо  устойчиви – често се инатят, дразнят се и се заяждат, плачат, капризничат и се сърдят, когато искат нещо стават безмилостно настойчиви докато не получат това което искат; могат да имат дълги периоди на избухливост.
6) с нисък праг на чувствителност (физически не емоционално) - изострени усещания за светлина, цветове, звуци, миризма, тактилно докосване или температура (не непременно към всички); творчески настроени, но със силни и необичайни изисквания, които изглеждат странни; обличат се така, че да правят впечатление и не приемат чуждо мнение за начина си на обличане; придирчиви в храненето – много неща не ядат и не харесват; свръх стимулация от ярка светлина, силна музика, миризма или вкус; отказват да се обличат топло, когато времето е студено или се навличат, когато времето е горещо.
7) не обичащи промените - срамежливи и затворени при запознанства с нови хора, не обичат новите ситуации; сърдят се, плачат и протестират, ако ги принуждават да промени нещо.
8) неадаптивни - Имат проблеми със смяната на стереотипите и промяната на дейността; ригидни - когато свикнат с нещо, трудно се отказват от него – дрехи, храна, среда и пр.
9) често са в лошо настроение - По принцип изглеждат сериозни и дори раздразнителни, не показват че им е приятно или се чувстват добре, мрачни.

Когато става дума за отчетливи съвпадения, бъдете сигурни, че не си въобразявате. Няма нищо по-страшно от това да приписваме въображаеми проблеми на децата си, поради нашите страхове и притеснения. Ето защо срещата със специалист е повече от наложителна. Но преди да направите това, най-добре освободете се от страховете. Защото:
1) Трудите деца са нормални. Те нямат тежки емоционални нарушения, не са психично болни и не са с  мозъчни увреждания. От медицинска гладна точка, те са като всички останали деца.
2) Трудните деца са такива поради преодолими особености  свързани с темперамента, емоциите, възбудата и потискането и др.
3) Трудните деца, имат затруднения в поведението, а не в развитието.
4) Трудните деца, са различни.  Но различието е в основата  на творчеството и надареността. Нека запазим различието и помогнем на адаптацията.
5) Трудните деца не правят нещата нарочно. Не те  ни карат да се чувстваме ядосани, неадекватни или виновни, а нашето неразбиране.
6) Трудите деца лесно могат да се превърнат в амбициозни, настойчиви, ентусиазирани и  най-вече в творчески личности, ако подходим към тях правилно.

Но какво значи да подходим правилно?  У нас за съжаление това не е толкова лесно. Ако емоционалните проблеми се виждат още в по-ранното детство, то обучителните затруднения се проявяват в училище. А началните учители не ги разпознават добре, защото никой не ги е учил на това. Така, че нещата си остават в ръцете на родителите.

Първото което трябва да направите е да приемете, че няма как да сте ефективен родител, след като никога и никой не ви е учил на това (вижте една по-ранна статия тук). И да намерите начин да се образовате. Сигурно сте разбрали вече, че това само с книжки не става. Намерете тренингов курс, който ще ви е от полза, дори и да нямате никакви симптоми, че детето ви е трудно.
Второ – потърсете квалифициран консултант психолог. Но не разчитайте на слуховете и препоръките на приятели и познати. За съжаление и в психологията има много „ментета” или хора които ще искат пари за да се учат да консултират върху вас и вашето дете. Най-добре се обърнете към регистъра на Дружеството на психолозите в България и си намерете регистриран психолог там където живеете http://psychology-bg.org/members/index.php?action=view_users
Трето – ако детето ви е в училищна възраст, обърнете се към вашия училищен психолог (впрочем такива вече има и в много детски градини). Той най-добре трябва да знае за затрудненията на детето ви, да ги е диагностицирал за да ви насочи на правилното място. Това е негово задължение. Ако няма такъв или не знае какво да прави, защото е неквалифициран, настоявайте пред директора да назначи някой, който знае може.

Това обаче, което наистина не трябва да правите е да оставите нещата да се „оправят от само себе си”. Така рискувате да загубите детето си и да преживеете години в напрежения, скандали и самообвинения.

вторник, 10 май 2011 г.

Кибертормозът. Какво училището трябва да направи за да го спре.


Когато авторите на класическите модели за справянето с тормоза (bullyng) между връстници (Олвеус, Ригби и др.) са разработвали своите проекти (преди почти 30 г.), те детайлно са изследвали и описали всички форми на насилие в училище и подходите за справяне с тях. За съжаление с развитието на технологиите се появиха нови начини, които не се вместват в рамките  на описаните модели, а техния обхват и поражения стават по-глобални.
Става дума за случаите, когато като средство за тормоз се използват мобилните комуникации (мобилните телефони с възможността им както за телефония – GSM, така и за изпращане на текст, снимки и пр. - SMS, MMS) или през интернет, като поща (email),  чрез обмен на кратки съобщения (chat), участие в социални мрежи, онлайн игри, обмен на мултимедийно съдържание (музика, филми) и др. Възможностите са много, а за в бъдеще със сигурност ще стават повече. Но независимо от технологичните средства, крайният резултат е същия – агресивно, злонамерено и повтарящо се поведение имащо за цел да нарани, обиди или унижи друго човешко същество – в случая дете. Или казано с други думи, кибер тормоза е  форма на електронна или онлайн (през Интернет) социална жестокост, която включва:
  • Изпращане на вулгарни, обидни или заплашителни съобщения или изображения
  • Публикуване на конфиденциална, лична информация за друго лице
  • Изземване на самоличност (представяне от името на друг с цел да се прикрие насилието или да се получат облаги)
  • Изключване от онлайн контакти, чрез забрана за участие или заличаване (Willard, 2005)

Но кибертормозът е по-страшен, защото той притежава измерения, непознати от „класическите” форми на тормоз в училище, защото той е:
  • Тотален - през Интернет или телефона, обидите се разпространяват до много повече хора
  • Анонимен – лесно можеш да се маскираш зад измислена или чужда самоличност
  • Повсеместен – от него не можеш да се скриеш – нито у дома, нито при приятели.
  • Разкрепостен – хората казват онлайн неща, които никога не биха казали директно на друг човек.
  • Непознат (за възрастните) – те не го познават и не знаят как да му противодействат.

Общоприетото определяне за кибертормоза (Cyberbullying) е: „Жестоко отношение към друг човек или група хора, чрез злонамерено използване на  технически средства от едно лице (или повече), за многократно разпространение на вредни материали, заплахи или лична информация с цел злепоставяне, манипулация или изолация"
Звучи разбираемо, но едва ли с едно определение могат да се опишат последствията, които кибертормоза нанася върху психиката на децата. За него няма ваканция и от него трудно можеш да се скриеш. Ние възрастните не винаги разбираме измеренията които той взема през последните години. За децата технологичните новости са лесно усвоими и често те са много по-на „ти” с тях от своите родители и учители. Как да обясниш на някой, който дори няма “профил” в някоя социална мрежа, какво означава да са ти откраднали паролата и от твое име да разпространяват лъжи за твоите приятели. Оставаш сам, обиден, беззащитен и отчаян.

Каква е честотата на кибертормоза у нас?
  • 23% от учениците на възраст 10-14 г.  казват, че са били подложени на кибертормоз  поне веднъж през последната учебна година.
  • При 14 годишните почти 1/3 от тормоза в училище става по мобилните телефони и през Интернет.
  • 13% от учениците са си признали, че са използвали кибертормоз срещу  друг човек поне веднъж през последната година, и 3% казват, че им се случва да го правят всяка седмица.
  • Най-честите форми на кибертормоз са: пускане на клюки през социални мрежи (56% от случаите); обидни обаждания по GSM (56%); заплашителни SMS-и (49%); пускане на неприлични или фалшиви снимки (39%) и др.
  • Почти половината от кибертормоза става чрез заплахи за саморазправа и насилие. Понякога това се превръща в реалност.
  • 37% от анкетираните 10-14 г. деца признават, че са пострадали от открадната самоличност в Интернет или от това, че някой е дал телефонния им номер на някой друг.
  • Едва 24% от децата „жертви” са споделили, че са тормозени с учителите си. Най-често това се споделя с майката, но много малко от  родителите и учителите знаят какво е Кибертормоз и как могат да се справят с него.
  • Цели 29% от децата казват, че не споделят с никого, че са тормозени.
  • Само в 13% от случаите на  споделен тормоз, учителите са успели да помогнат с нещо. Най-често (58%) се намесват родителите.

(Всички цитирани резултати са от изследванията по проекта който ръководех на UNICEF и Дружеството на психолозите в България през 2010 г.)

Жертвите и извършителите на кибертормоза

Все още няма достатъчно обобщени данни за това, какви са ефектите от кибертормоза върху жертвите и насилниците. Това изисква продължителни и доста задълбочени проучвания, каквито тепърва ще се правят. Това което можем да кажем в този момент е следното:
  • Момичетата два пъти по-често са и жертви и извършители на кибертормоз. (Kovalsky и др., 2005)
  • В 2/3 от случаите насилието се извършва в училище от съученици и само в 1/3 от случаите от връстник от приятелската среда извън училище. (Kovalsky и др., 2005). 54% от тормоза е от съученици от класа (Коралов, 2010)
  • 55% от жертвите на кибертормоза  не знаят кой ги тормозил. (Kovalsky и др., 2005)
  • Тийнейджърите, които са били жертви на кибертормоз са по-често от непълни семейства, емоционално лабилни и с проблемно поведение. Те по-трудно контактуват с връстниците си (Sourander, 2008)
  • Причина за тормоза най-често е факта, че детето е различно (по-слабо, изглежда или се държи странно, от друг етнос или дори факта, че са отличници). (Коралов, 2010)
  • Жертвите на кибертормоз често страдат от соматични проблеми - главоболие, болки в корема, разстройства на съня . (Sourander, 2008)
  • Всеки четвърти тормозен, получава страхова невроза и не се чувства безопасно в училище (Sourander, 2008)
  • Колкото по-често децата са жертва на кибертормоз, толкова самооценката им е по-ниска. Децата, които са тормозени почти всеки ден имат почти два пъти по-ниска самооценка от тези, които не са тормозени. Ако тормоза е прекратен ефективно, то самооценката бързо се възстановява. (Коралов и др. 2010)
  • 16% от децата и тийнейджърите, които са били подложени на кибертормоз не са казали на никого.

Какво трябва да направи училището за да спре кибертормоза?

Възрастните не винаги могат да бъдат в онлайн средата в която са техните деца, но те трябва да се стремят да я разбират. Отказа на родителите и учителите да се съобразяват с детските потребности от принадлежност и налагането на забрани, не решава нищо. Точно обратното, нашето незнание, те приемат като отказ от подкрепа и престават да споделят с нас. Затова трябва да се учим, заедно с тях и от тях. Знам, че е натоварващо, но това са предизвикателствата на технотронното общество и ние сме длъжни да ги приемем за да не загубим децата си.
И така какво следва да направим като хора, които работят с деца:

1. На личностно и професионално ниво:  
  • Да  следим новите технологии и начините на комуникация – Интернет, възможностите на  мобилната телефония, чат стаите и социалните мрежи, компютърните  игри и пр. Това  можем да научим както в специализирани курсове, така и от самите деца.
  • Да научим повече за същността и причините на детската агресия и формите на тормоз. Да знаем как да различаваме тормоза и как да помагаме не само на жертвите, но и на насилниците.  Това би станало най-ефективно, ако цялото училище е включено в някой от проектите „Училище без насилие”

2.  По отношение на децата:
  • Трябва да се постараем да им обясним,  че:
  • Всяко тяхно действие има последствие. Когато нараняват съзнателно някого, те губят част от човешките си измерения и ощетяват социалното си развитие и зрялост.
  • Всяка форма на насилие и тормоз наранява, но още по-силно наранява кибертормоза, защото от него няма как да се скриеш.
  • Тормозейки другите, те често са манипулирани и използвани от тези, които се забавляват от тяхното поведение.
  • Свидетелите и съучастниците на кибертормоза, също стават негови жертви, защото тормоза по всяко време може да се обърне срещу тях.
  • Да се грижиш за другите, когато се нуждаят от подкрепа и да отстояваш правата им е задължение за всеки човек.
  • Всяко наше действие в мобилната мрежа или в Интернет оставя следи и макар с малко усилия всичко може да бъде проследено. Да тормозиш другите може да бъде криминално престъпление и незнанието не извинява никого.

3.  По отношение на родителите:
  • Трябва да им помогнем  да разберат важността на проблема и да станат партньори на училището в процеса на справяне. Затова те трябва да поемат своята част от отговорностите  като:
  • Познават добре ефектите на  кибертормоза.
  • Следят внимателно и ненасилствено децата си за ефективното използване на Интернет и мобилната комуникация
  • Познават симптомите по които могат да определят, дали детето им е тормозено или пък е в ролята на насилник в киберпространството.
  • Знаят как да разговарят с децата си за проблемите на училищния тормоз и знаят основните правила за реакция в случай на кибертормоз.
  • Обръщат се за съдействие и помощ към училището във всеки момент, когато се съмняват че детето им е в беда и участват активно в училищните политики срещу насилието и тормоза.

4. На ниво училище:

Училището трябва да изгради своя политика за справянето с тормоза и използването на технологиите в училищната среда.
Да обучи преподавателите и  персонала как да провеждат  по-ефективен контрол на мобилната комуникация и в Интернет, и как да подпомагат децата в случай на тормоз.

Някои конкретни предложения:
  • Настоявайте вашето училище и другите във вашата община да предприемат конкретни мерки и правила за справяне с кибертормоза.
  • Следете внимателно и отблизо как учениците използват компютрите в училище и особено през междучасията.
  • Използвайте филтриращ  и проследяващ софтуер на всички компютри в училище. Съветвайте родителите как да правят това в къщи.
  • Разследвайте  сигналите за кибертормоз веднага, ако е на територията на училището.  Ако кибертормоза е извън него, преценете как да си взаимодействате с родителите, полицията и социалните служби, както и как да подкрепите детето, което е станало жертва на тормоз:
  • Съобщете на  родителите на жертвите и на насилника (ако е установен). Посъветвайте се какви мерки да предприемете заедно.
  • Уведомете полицията (детска педагогическа стая), ако се знае или се подозира, че кибертормоза предполага реална заплаха.
  • Наблюдавайте внимателно поведението на засегнатите ученици в училище за възможни психически реакции или суицидни намерения.
  • Разговаряйте с всички ученици за вредите, причинени от кибертормоза. Не забравяйте, че той може да се разпространи, като снежна топка и да увлече много други деца във и извън училище.
  • Насочете засегнатите деца и техните родители към специализирана помощ – консултации с училищния психолог, външен терапевт и пр.

Можете да потърсите помощ и съдействие и от Националния център за безопасен Интернет на адрес http://www.safenet.bg. Там може да се намери както много информация какво е кибертормоз (те са предпочели термина онлайн тормоз, тъй като работят конкретно с кибертормоз в рамките на Интернет), така и да се подаде сигнал за страници с нередно съдържание или ситуация на тормоз през Интернет.



И не забравяйте - свържете се с полицията незабавно, ако се знае или се подозира, че кибертормоза  включва действия като:
  • Заплахата от насилие
  • Изнудване
  • Неприлични телефонни обаждания или текстови съобщения
  • Детска порнография


Оценка ситуацията на кибер тормоз

Безспорно, много е важно възрастните – родители и учители,  да се намесват ефективно в решаването на всеки случай на тормоз. Но предварителната оценка на ситуацията е задължителна, защото всяко прибързано действие или неадекватно намеса, може да предизвика обратния ефект – тормоза да се маскира под друга форма. За да се намесим, най-напред трябва да преценим дали става дума за грубо и обидно  отношение между деца с използване на мобилен телефон и по Интернет или става дума за ситуация на кибертормоз. За това трябва да установим (както и при класическия тормоз) дали активността е едностранна или двустранна, дали това се случва многократно и дали съдържа обиди и заплахи. Тежестта на заплахата се увеличава когато е честа (поне веднъж седмично), при въвличането на трета страна, когато се  отнася се за реални места и ситуации и се споменават конкретни начини и методи как ще се изпълни.
Дори и при най-малко съмнение, че заплахите са реални се уведомяват  полицията и социалните служби.
Част от  оценката на ситуацията включва разпознаването на детското поведение предполагащо кибертормоз. Естествено ние не можем да знаем постоянно какво прави детето на компютъра или с мобилния си телефон, но по някои външни белези можем да предположим с какво се занимава:

1. Признаци, че ученика (учениците) правят нещо нередно в киберпространството или тормозят някого: 
  • Използва телефона си по всяко време – в час или през междучасията. Често с удоволствие показва на приятелите си филмчета и снимки на телефона си. Забавлява се с това.
  • Когато е на училищен компютър, най-често се опитва да чати или влиза в социални мрежи и сайтове. Дебне други деца, когато въвеждат пароли или пишат съобщения.
  • Бързо прибира телефона (изключва екрана на компютъра) когато наближи учител или друг възрастен.
  • Ядосва се много, когато му забранявате да използва телефона си или училищния компютър.
  • Никога не ви казва, какво точно пише или прави на компютъра или телефона .
  • Прекомерно е весел и шумен, когато щрака на телефона или е пред компютъра.


2. Признаци, че ученика (учениците)  са жертва на кибертормоз:
  • Неочаквано или внезапно прекратява използването на училищния компютър, или разстроено затваря телефона си след като е получил съобщение.
  • Става, нервен, напрегнат или уплашен, когато получава съобщения на телефона си или на компютъра .
  • Рязко започва да прави много отсъствия и  спада желанието му да ходи на училище или да се занимава с други училищни или извънучилищни занимания, които иначе е харесвал.
  • Става необичайно незаинтересован от училището, приятелите и любимите занимания.
  • При установяването на подобни признаци, трябва внимателно да поговорите с ученика, да го попитате направо дали някой не го тормози и да му предложите подкрепата си, спазвайки приетите училищни политики.

Събиране на информация за извършители на кибертормоз.

Когато дете или юноша ви сподели, че е жертва на кибертормоз, нещата които задължително трябва да предприемете са следните:
  1. Съветвате го да запази всички записи, съобщения, снимки и пр. с които е тормозен, както и  техните източници – телефонни номера, интернет страници и пр. Ако ученика или вие не знаете как точно да направите това, помолете колега информатик  или друг сведущ да го направи.
  2. Ако детето не е наясно, кой точно е източника на тези съобщения (а това както се видя е в повече от половината случаи),  изпратете официално искане до вашия доставчик на Интернет услуги в училище да блокира (или ако е възможно  да изтрие) страниците с обидно или заплашително съдържание.  Имайте предвид, че почти всички фирми поддържащи социални мрежи, чат-стаи и пр. имат политика веднага да премахват от сървърите си неща с подобно съдържание. По принцип всеки може да инициира това, но вашия доставчик ще се справи най-бързо, а това е и негово задължение.
  3. Ако съобщенията са такива, че могат еднозначно да се определят като заплаха, изнудване, педофилска проява и пр., веднага се свържете с полицията и искайте разследване. Дори и съобщенията да не са от страната, те са задължени да направят това съгласно изискванията на "Конвенцията за престъпленията в кибернетичното пространство", на Съвета на Европа. С тази конвенция можете да се запознаете на сайта на Държавната агенция за закрила на детето.) Не забравяйте, че на практика почти всички източници на заплаха в киберпространството могат да бъдат установени.
  4. В момента в който установите насилника следвайте процедурите за справяне, както и при класическия тормоз. Единствената разлика е, че при всички случаи трябва да поискате партньорството и съдействието на родителите на детето насилник, защото те му осигуряват компютъра, достъпа до интернет в къщи, мобилния телефон и пр.


Училищни политики за справяне с кибертормоза

Няма такава училищна политика, която да е насочена само към един вид насилие или тормоз и да е ефективна. Без системен подход и включването на цялото училище, учителите и родителите  и без изграждане на точни правила и спазването им, насилието в училище не може да бъде овладяно. То само ще мутира от една форма към друга. Много изследвания доказват, че неефективно спрения тормоз в училище, най често се пренася в киберпространството. Така насилника става невидим, а на жертвата се отмъщава и за това, че се е оплакала.
Ето защо училищната политика за справяне с кибер тормоза трябва за е част от една цялостна политика за справяне с училищния тормоз, но с известна специфика. Етапите по които следва да се изгражда са следните:
  1. Оценка състоянието на технологичната училищна среда - това включва обезопасеност на компютърните кабинети и правила за използването им, наличие на филтриращ  и проследяващ софтуер, правила за използване на мобилните телефони в училище, отговорници и пр.
  2. Оценка на потребностите  - какво още е необходимо за безопасно използване на технологиите  и интернет средата
  3. Наличие на ефективни програми за справяне с училищния тормоз  - не авторитарни модели за справяне, участие на всички, ефективни интервенции, добро администриране
  4. Ефективност на процедурите и политиките – разследване, регистриране  и мониторинг случаите на  тормоз и  наблюдение на устойчивостта на въздействията.
  5. Обучения и професионално развитие - задължително е да се предвидят съответните обучения за справяне с тормоза, включително и кибертормоза
  6. Обучения за родителите - много е важно да има синхрон с родителите за превенция, регистриране, стратегии за справяне, подаване на сигнали, юридически задължения и защита на права.
  7. Подкрепа от други институции – няма училище, което да може да се справи само с проблемите на насилието. Затова е много важно привличането под различни форми на други образователни институции, на местната власт, медиите, неправителствените организации и пр.