четвъртък, 21 април 2011 г.

Емоциите - ключът за разбирането на детското поведение

Когато не се справяме добре с възпитанието на децата си, ние най-често търсим обяснението за неуспехите извън нас. Правим това за да запазим своето себеуважение, макар и да съзнаваме колко малко знаем за родителството.
Има няколко разпространени начина за обяснение на детското поведение. Първия от тях се отнася до наследствеността - по логиката на поговорката "Крушата не пада далеч от дървото". Втория, втълпен ни от тоталитарните модели с които сме израснали, се отнася до средата - до хората и отношенията заобикалящи детето, които предопределят неговото развитие. И третия, че децата преминават през определени стадии, които могат да се предсказват, но няма как да се избегнат - кризата на "третата година", пубертета и пр. Всички тези обяснения са верни, но само донякъде. Ако се осланяме на тях, то значи да се признаем за безсилни и да се оставим на обстоятелствата.
Това което трябва да направим е да разберем механизмите върху които почива детското поведение. Големият американския детски психолог и психиатър д-р Рудолф Драйкурс казва, че всяка човешка дейност крие в себе си социална цел или намерение. Хората са вземащи решения социални същества, чиито основен стремеж е стабилността. Всеки от нас се опитва да намери и поддържа такова място, където да се чувства значим. Това с особена сила се отнася до децата ни. Всяко дете се стреми да намери своето стабилно място в семейството и ако не успее да го постигне с конструктивни действия, го постига с дезадаптивни.
Драйкус посочва четири основни типа на това дезадаптивно поведение при децата, като ги описва въз основа на подсъзнателната цел, която детето се опитва да постигне. Те са посочени в йерархия, т.е. всяки следващ тип задълбочава дезадаптивността.

Първата цел е ВНИМАНИЕ. Желанието да обръщат и да получават внимание е почти всеобщо при по-малките деца. Те се опитват да го печелят по приемлив начин, но ако това не става, могат да започнат да го правят по друг, неприемлив начин. Децата, които не се чувстват достатъчно значими, предпочитат негативното внимание пред игнорирането. Тези деца дразнят родителите си и те прибягват към постоянни увещания и напомняния.
За да помогнете на децата си в този случай е удачно да прибегнете към т.н. техника "на угасяването", т.е. да се стараете да не обръщате внимание на лошото поведение и да подкрепяте с похвала и внимание всяка добра постъпка. Важно е обаче, да го правите не по настояване на детето (което е вид изнудване), а неочаквано, тогава когато то се чувства неуверено и несигурно. Също така да подкрепяте не толкова резултата от действието, колкото усилието и старанието което детето влага, дори когато крайния резултат е неудачен.

Втората цел е ВЛАСТ. Ако родителите в едно семейство постоянно си доказват кой е по-значим и по-важен от другия, то много е вероятно децата да решат, че това е основния начин на общуване. Такова дете смята, че може да прави каквото си поиска, и се стреми да го постигне, като се сърди, капризничи, плаче или заплашва. Родителите се чувстват ядосани и са готови да се противопоставят на всяка цена.
В този случай най-важно за тях е да подобрят отношенията помежду си и да не се поддават на провокации, т.е. да не се включват в борбата на власт с децата си. В същото време е добре да ги привличат за различни съвместни дейности и сътрудничество. Важное никога да не се отдръпвате, защото това може да се тълкува като извоюване на надмощие.

 
Третата цел е ОТМЪЩЕНИЕ. Деца, които са оставени без внимание или постоянно биват санкционирани, най-често решават, че никой не ги обича. Затова смятат, че са силни и важни само ако мразят другите. Така те стават жестоки и студени. В този случай родителите трябва да се опитат да подтиснат оскърблението и желанието да си върнат влостта. Те трябва да помнят, че отмъстителното поведение е резултат от несигурността и отчуждението на детето и да се стремят да го подкрепят и приласкаят.



Четвъртата последна цел бихме могли да наречем НЕАДЕКВАТНОСТ. Такива деца се държат странно, изглеждат постоянно болнави или имат невротични симптоми. Те отказват да правят каквото и да било, а ако обстоятелствата ги принудят плачат или "бягат в болестта". Най-важното е, че тези деца са изключително неуверени и комплексирани. Не са сигурни в това което правят и с цялото си поведение внушават на другите да не очакват нищо от тях. Родителите също се чувстват на границата на отчаянието.
За да помогнат на детето, което се чувства неадекватно, родителите трябва да изоставят всички критики и натяквания и да се фокусират върху плюсовете и силните страни на своето дете. Те трябва да подкрепят всяко усилие за подобрение, независимо от това, колко малко е то.

Въпреки, че разбирането на тези четири типа дезадаптивно поведение на пръв поглед изглежда трудно, аз смятам, че всеки родител може да се научи да открива целите на детето с две прости техники. Разбира се, би било най-добре да ги усвои в някоя от групите за родителски умения (по метода STEP, например):
1. Наблюдавайте собствените си емоции. Те ще ви подскажат какво цели детето ви.
2. Наблюдавайте внимателно как реагира детето ви на вашите опити да го коригирате. Т.е. стремете се да наблюдавате резултатите от поведението на децата си и не се фиксирайте върху самото поведение.

Може би сами се досещате, че децата които имат проблемно поведение са неуверени и несигурни. Те не вярват, че могат да бъдат полезни за другите. С неприемливото си държание, те се стремят към внимание, желаят да си отмъстят, да придобият власт, или стават неадекватни. Тези четири основни цели, за които стана дума по-горе, се крият зад цялото разнообразие от детски постъпки. И колкото да сме засегнати или обидени понякога, трябва да знаем, че ако децата ни са непослушни или палави, то зад това се крие техния стремеж към внимание и желанието им да бъдат значими за нас.
Но в такъв случай остава въпроса: Как да разберем какво искат да ни кажат децата с поведението си? Как да проумеем техните послания към нас? Един от най-добрите начини за това е като се постараем да разберем ДЕТСКИТЕ ЕМОЦИИ.
Емоциите са задължителна част от нашето съществуване. Помислете какъв би бил живота ни без тях. Ако нямаше тъга и разочарования, не би имало радост, приятелство или любов. Животът ни би бил скучен без емоции, както светът без цветове.
Откъде идват емоциите? Защо се чувстваме понякога радостни и еофорични, а друг път нервни и раздразнителни? Защо някои от нас умеят по-добре да владеят емоциите си? Ако не трябва да избухваме пред децата си, то тогава какво да правим, когото сме им ядосани?
Това са въпроси на които все не успяваме да намерим най-точния отговор.И това е така, защото ние най-често се отнасяме към емоциите като към нещо независещо от нас. Ние обикновено казваме: "Той ужасно ме ядосва!" или "Тя ще ме подлуди!" А това означава, че не осъзнаваме един важен факт - че всеки сам е отговорен за своите емоции.
В същност емоциите са първия индикатор, по който ние установяваме дали потребностите ни са удовлетворени. Ако нещата не вървят както искаме или си представяме, то логично е да изпитваме отрицателни емоции.
Но емоциите зависят и от нашите социални нагласи (или атитюди. Ние най-често се чувстваме така, както мислим за хората около нас: Ако смятаме, че даден човек е добър и заслужава доверие, то и ние ставаме доброжелателни и отзивчиви към него. И обратно, ако приемем, че някои хора са недружелюбни и не заслужават доверие, то и чувствата ни стават враждебни и започваме да страним от тях.
Ние най-често се дразним от децата си, когато те правят не това, което очакваме. Отрицателните ни чувства, имат за цел да контролират детското поведение. Но ако приемем, че децата ни не се нуждаят от свръх контрол,  а от ясни граници и възможност да се учат от последствията на своето поведение, то тогава отпадат причините за раздразнение и гняв.
От своя страна децата лесно се научават да използват собствените си емоции за да постигнат някоя от споменатите по-горе цели.

Да вземем например дете, което е открило "терора на сълзите". То често плаче за да се наложи за нещо или като форма на извинение за неуспех в училище (или другаде). Такова дете се стреми да покаже на околните колко е деликатно и ранимо, за да му се  обърне внимание или за да не го карат да върши неща които не желае. Родителите на такова дете са склонни да смятат, че то е чувствително и постоянно се нуждае от закрила.
А в същност такива деца съвсем не са толкова слаби. Напротив, те използват сълзите си за да принудят другите да им обръщат внимание. От друга страна тяхната "сензитивност" често подтиква връстниците им да се отнасят грубо към тях (например да ги тормозят. Тогава тези деца започват още повече да се самосъжаляват, а израза на това самосъжаление кара родителите им да им се притичват на помощ т.е. да ги третират като нещо много специално. Така, кръгът се затваря, а тези деца извличат двойна изгода: Първо - връстниците им започват да им обръщат внимание като се заяждат с тях (това не е най-доброто отношение, но е за предпочитане пред игнорирането). Второ - възрастните им съчувстват, опитват се да ги защитят и се отнасят с тях по специален начин.

Разбира се, децата не правят това съзнателно. Те избират своите стратегии в процеса на общуване с възрастните и е много възможно ние сами, без да искаме да сме им подсказали подобна стратегия. Това което ние трябва да разберем от тези детски чувства е, че ЧЕСТО СЕ ПРЕВРЪЩАМЕ В ОБЕКТ ЗА МАНИПУЛАЦИЯ.
Измъкването от порочния кръг може да стане чрез въздържане и нереагиране, когато децата ни се опитват да ни манипулират с емоциите си. Те трябва да знаят, че всеки сам носи отговорността за собствените си емоции и, че това е необходима част от съзряването.
Повече за това, как можете да откриете ключа за разбирането на детското поведение можете да намерите в програмата STEP на американските психолози  Дон Дънкмаер и Гари МакКей.

сряда, 20 април 2011 г.

Защо родителите се нуждаят от обучение в родителство?

Отдавна, обществото изисква специално обучение за всички, които работят с деца - учителите в детските градини и училищата, детските психолози и психиатри, логопеди, дефектолози и др. Но хората, които са най-важни в техния живот - родителите, в същност са без никакво специално обучение. Слава Богу, днес нуждата от обучение на родителите започва да става все по-актуална, поради редица причини, повечето от които са свързани със социалните промени. Цялостното придвижване на света около нас от авторитарни към демократични нагласи е едно предизвикателство, за което повечето хора, и в частност родителите, не са добре подготвени.
В тоталитарното общество, обществото в което повечето от днешните родители са били отглеждани и възпитавани, отношенията между хората бяха безкрайно опростени. Имаше един възпитателен модел и се предполагаше, че върху него не бива да се разсъждава. Йерархията бе проста и подредена, а бъдещето предначертано, в зависимост от „заслугите” към висшестоящите. От децата се очакваше да се възпитават повече извън семейството – в пионерската и комсомолска организации, за да прихванат господстващата идеология. Или казано с две думи - всеки си знаеше мястото.
Може би, ако нашето общество бе запазило старата си тоталитарна структура, много от днешните ни социални проблеми нямаше да се появят. Но в същото време ние се обричахме на един всестранен застой и изолация. За това бе добре, че обществото ни не остана статично и масивните промени кулминираха във фундаментални въпроси свързани със същността и основата на социалния порядък.
С демократизацията на обществото се промени и неговата социална структура. Партократи и криминални типове се превръщаха в капиталисти, появиха се партии и политици,  неправителствен сектор, зачатъци на средна класа, истинската бедност и какво ли още не. Тези различни групи прислойки, синдикати, малцинства, политически движения и пр. започнаха да се борят със всякакви средства за правата си, търсещи начин да променят своя статус и начин на живот. Още по страшно стана с приемането ни в ЕС. Ние като бедния роднина попаднахме в друг свят – светът на истинския просперитет, но така и си останахме в антрето – със старите си стереотипи, предразсъдъци и нагласи.
 Децата, родени в този период на борба за надмощие (наречен йезуитски преход), съвсем логично стигнаха до заключението, че те също трябва да постъпват по този начин – да се борят за правата си, независимо по какъв начин и с какви средства. Най-напред в семейството и след това в училище. В това няма нищо лошо, но как да им обясним, че демократичния начин за осъществяване на права е признаването  правата на другите (то и къде да го научат). Днешните деца са склонни да мислят, че на тях се падат правата, а на родителите им - отговорностите. Затова ако прекалено опазваме нашите деца от последствията на тяхното собствено поведение, ние всъщност, подхранваме това изкривено разбиране за правата и отговорностите.
Но проблемът не свършва дотук. В търсене на своите права, днешните деца често не се съобразяват с условните правила наложени от възрастните. Така, традиционният начин за постигане на дисциплина - раздаването на награди и наказания става безкрайно неефективен.
Днешните деца са склонни да мислят, че получаването на награди е тяхно право. Родителите, които разчитат на подобен модел на възпитание, често установяват, че детето реагира само когато получава нещо и често не откликва на поощряването, независимо, че "заплащането" оценява по достойнство вложените усилия. Така шоколада за петгодишното дете лесно може да стане автомобил за юношата.
Наказанията също не са така ефективни както някога. Децата си мислят "Ако ти имаш право да ме наказваш, аз също имам правото да те накажа". И ако наказанието върши работа, то е само когато детето се наказва постоянно. Но това е най-ефективния начин да загубим контакта с децата си и да ги озлобим.
Какво тогава трябва да правим ? Как да посрещнем предизвикателствата, пред които ни изправя възпитанието на днешните деца ? Ако се върнем към моделите на по-автократичното общество от миналото, нашите проблеми с децата биха могли да намалеят. Но това ще изисква да се върнем към несъвместимата с демократичните принципи структура на отношения от типа "диктатори и подчинени". Освен това, тези, които веднъж са получили някакви права не са склонни да ги върнат.
Друга възможна алтернатива би могла да бъде пермисивността – просто да махнем всички забрани и да оставим децата да се развиват „свободно”. Но такъв подход може да предизвика по-голям хаос отколкото този в момента. Защото никое общество не би могло да оцелее, ако не поставя някакви ограничения за поведението на своите членове.
В истинското демократично общество хората трябва да имат отговорно поведение. Ако искаме да постигнем това, ние трябва да започнем с възпитаване на чувство за отговорност у децата. След като наградите и наказанията не са така ефективни както са били в миналото, ние трябва да създадем нови отношения между децата и възрастните. Ако социалното равенство е идеалът, към които се стреми всяка демократична революция, то и методите за възпитание трябва да се базират на демократични принципи - на равенството и взаимното уважение. Но не следва да разбираме равенството в смисъла на идентичност. Очевидно възрастните и децата не са равни. Наред с физическите различия, възрастните обикновено са по-информирани и по-опитни и имат значително по-големи правни и икономически отговорности отколкото децата. Затова нека разбираме под "равенство" факта, че децата са равни на възрастните в смисъл на човешка ценност и достойнство. Защото в демократичното общество всеки човек има правото да бъде уважаван и да се самоопределя в рамките предписани от обществото.
Демокрацията позволява избори. Демократичният родител осигурява възможности за децата да правят избори в определени граници и да поемат последствията от тях. Ето защо ще трябва да се научим на нови възпитателни методи, които да заменят наградите и наказанията,а позволяват избори и дават възможност на децата да бъдат отговорни за тях. Така те се научават на самодисциплина. Тази алтернатива на наградите и наказанията е методът на "естествените и логическите последствия".
Демократичният родител трябва да умее и да окуражава. Това означава, че трябва да се научи да гледа на детето си като уникално същество нуждаещо се от любов и уважение.
Но на всички тези неща трябва да се учим. Преди сто години светът се е променял толкова бавно, че методите на възпитание, които децата са усвоявали от своите родители, са сработвали и по времето, когато те са ставали такива. Днес това просто не е възможно. Информацията в света се удвоява на всеки три години. На всеки десет се появява ново средство за комуникация. Компютрите от бюрата и чантите се преместиха в джобовете ни и ако преди десетина години имахме най-много една дузина приятели, днес те могат да са хиляди... И слава богу, тоталитарната държава си отиде с налудната идея, че децата трябва да се възпитават извън семейството. Затова ние като родители трябва да се научим да поемаме своите отговорности, включително като започнем да се учим на родителство. Можем да го правим по различни начини, като общуваме с други родители, образоваме се или (което е най-доброто) участваме в специализирани тренингови обучения. Една от възможностите е програмата STEP (Systematic Traning for Effective Parenting), чиито автори са американските психолози  Дон Дънкмаер и Гари Мак Кей.

Увод в програмата STEP  на Дон Дънкмаер и Гари Мак Кей