„Ама другите родители не са задръстени като теб …“
Кой ли не тийнейджър.
Ключовата дума
тук са приятелите. Именно те стават постепенно и незабележимо все по-влиятелни
в оформянето поведението на вашия пубер.
Като начало
започва да се променя речника – чувате думи и изрази, които не употребявате не
само в къщи, а изобщо: сдуханяк, дупѐ, перка, омг и пр. Някои сигурно ще
си ги припомните от своята младост, а други …
е то и жаргона се променя. Лошата новина е, че нещата с езика ще се
влошават, а добрата, че всичко това няма да продължи дълго – само 4-5 години
при оптимистична прогноза. Ще стигнете и до ситуацията нищо да не разбирате от
речта му, както при този подслушан разговор пред едно столично училище:
„И кат’ се прибрах – и яко хранилка, плесента ме
напраи на нищо и половина, казаха ми да се вчасявам. Щеше ми се не да кудкудякаха
толкова, а аз така се филмирах, че се сгромолясах на леглото и съм спал мноу.“
В превод това
приблизително значи: „И като се прибрах –
родителите ми се накараха, направиха ме на
нищо и половина, казаха ми да влизам в час най-сетне. Щеше ми се да не ми натякваха
толкова, а аз така се разстроих, че се стоварих на леглото и спах дълго.“
Следва драмата
с дрехите. Един ден купувате зимно яке по ваш вкус – топло и удобно и го носите
в къщи за да зарадвате тийнейджъра си, който ако го оставите ще тръгне по
тениска на училище. Още като го вижда, той с ярост заявява, че никога няма да
носи подобна дрипа и да „мяза на някой сдуханяк“. Обидени сте – отделили сте
време и средства за да купите нещо полезно и важно за него, а той ви отговаря
така. Решавате да го принудите да го носи (упражнявате власт) и когато тръгва
на училище, въпреки новите протести, му го намъквате и го избутвате от вратата.
След това виждате от прозореца, как той (или тя) още от входа се вмъква в
съседните храсти, сваля якето и с погнуса го натъпква в раницата си. И след
това тръгва в снега към училище ….
И разбира се промените
в поведението – сякаш всичко е насочено към оспорване на вашият авторитет –
жестове, мимики, подмятания. Времето и пространството придобиват собствени
измерения – „веднага“ е около час и
половина, „скоро“ е най-малко три часа,
а „ей сега“ е тотално неопределено понятие. Обещанията започват и свършват с
изричането им, а в паметта е „ретро“ и „про“ активен хаос.
Защо им трябва
всичко това, се питате? Не е ли възможно да се правят на интересни по друг
начин?
За съжаление
не. Защото те, пуберите трябва (както и ние някога) да решат една от
най-важните дилеми в живота си – между автономията и принадлежността. Т.е.
между това „Кой съм аз, какво мога и какво искам?“ и „Кои са хората и
ценностите на които държа?“. Това не съм
го измислил аз за съжаление, а Ерик Ериксон
и той сигурно ще бъде по-убедителен от мен за това което се случва, нищо, че е
написал книгата си „Идентичност и жизнен цикъл“ преди 60 години.
И ако младия
човек не успее да открие тънката граница между това да си индивидуалност и да
принадлежиш на конкретна референтна група, той вече като възрастен само ще задълбочава
пнсихосоциалната криза от юношеството си с всички последици от това.
Затова и
трябва не да им се караме и да ги обвиняваме заради „непослушанието им“, а да
им помогнем да намерят правилните решеня като изберат позитивните пред негативните
въздействия на средата, реална и виртуална.
Решенията:
Подкрепяйте. Знаете ли, че средно статистическия българския родител на една
позитивна дума към детето си, казва пет негативни. Когато съм питал някои от
тях защо го правят, те са ми казвали: „Ами
той трябва да си знае кусурите за да се поправи“. Да де, ама какво да използва за "поправка на кусурите" като не познава своите силни страни. Колкото по-малко едно дете знае какво може
и как се справя, толкова по-често провокира средата (и нас включително) за да
научи това. А в някои случаи просто се отказва и престава да вярва в себе си,
което повярвайте е най-лошия сценарий.
Подкрепяйте - и не
непременно крайния резултат. Подкрепяйте всяко позитивно усилие, дори когато
крайния резултат е неуспешен. Така част от дилемата ще бъде решена – той (или
тя) ще имат по-добра представа за силните си страни и ще са уверени, че
родителите им винаги ще са с тях, дори и в неуспехите. Така ще са по-сигурни,
че принадлежат.
Обсъждайте. Вече говорихме, че основния проблем на порастването на децата е да
приемем, че не само те, а и ние се променяме. Освен това, те виждат света по
различен начин – да плосък и двуизмерен, непълен и неясен, но и по-цветен,
емоционален и променящ се. Любимата фраза на някои родители: „Аз се връщам от
там накъдето ти си тръгнал“ е тотално неадекватна. Ние НЕ СМЕ били там ! Да
решава ли сме подобни проблеми на тяхната възраст, но в много по-различна
среда. Не сме имали интернет, мобилна телефония и социални мрежи и много от нас
са расли в тоталитарен режим или в сбъркания преходен период след това. Затова
и не познаваме техния свят и трябва да научим повече за него. Как? Най-просто е
като ги попитаме. Но така, че да ни се доверят, а това става само по правилата
на обсъждането. В този процес ще им помогнем да решат още една част от дилемата
– ще им покажем принадлежност към техния свят, без да ги отблъскваме от нашия с
всичките му негативи.
Имайте общи интереси. Познавам един родител, който е запален ловджия и следователно и по
пушки, ножове, бинокли и прочие „мъжкарски“ неща. Той много се надява когато
сина му поотрасне да тръгне с него. Вече му е купил ловно костюмче и на всеки
рожден ден му купува по някоя стреляща играчка. Той вече се е подготвил за „общите
интереси“. Но още от сега си личи, че момчето обича други неща – да танцува брейк,
да кара ролери, обича да се грижи за животни и пр. неща, които са доста далече
от лова. Разбирате какво ще се случи и то скоро. Някой, а вероятно и двамата ще
бъдат разочаровани и обидени. Затова не карайте детето си да следва вашите хобита
и интереси, а потърсете нещо, което да ви обединява. В случая грижата и
дресировката на едно куче би свършило работа защото и двамата обичат тези
животни. Така още една част от дилемата може да бъде решена – детето и родителя
засилват чувството си на принадлежност, а в общуването с баща си и кучето, момчето
научава повече за себе си.
Не забранявайте. Няма как детето ви да не е подложено на негативни въздействия и няма
как да стерилизирате обстановката около него. Трябва да го научите да прави
разлика между доброто и злото, полезното и вредното, нужното и ненужното. Но
тука има едно голямо и дебело НО. Това не става с приказки и поучения. Детето
може да се научи само от последствията
на своето поведение. А това не става със забрани: „Не тичай така, ще паднеш!“
Представяте ли си в какво ще се превърне едно дете, ако не тича и не пада.
Просто го насърчете да тича и пада на безопасни места. „Не излизай в дъжда, ще настинеш?“ Освен ако
детето ви е наистина много болнаво, защо не го оставите да се намокри? Едва ли
дълго ще му е приятно да е така.
Е с пуберите е
по-трудно: „Не ми говори като уличница“. Дванайсет годишното момиче едва ли
знае какво е точно „уличница“, но пък му е много забавна реакцията на майка му.
Със сигурност ще опита пак, освен ако не го накарате да си спомни дали хората
от които се възхищава говорят така в публичното пространство. (За Сузанита или за Криско ще ви е по-трудно с обясненията).
И никога не забранявайте основните им средства за комуникация – смартфоните и
Интернет. То е като да им зашиете устата с губерка. Ще ги боли почти по същия
начин и каквото и да са сторили няма да го приемат за последствие, а за
наказание. А и това е най-добрия начин да си развалите отношенията за дълго.
Друг е въпроса, че трябва да знаете къде във виртуалното пространство броди вашия
тийнейджър и дали не става зависим от него. Но това е друга тема за която трябва
да си поговорим отделно.
Насърчете индивидуалността. В началото на
живота си (до 3-тата година) детето все още няма самосъзнание. То възприема
себе си като част от света и идентифицира себе си с хората, които се грижат за
него. И говори за себе си в трето число. С появата на Аз-а обаче нещата стават „Аз
сам…“ И не напразно тази възраст (третата година) се нарича „малкия пубертет“.
Детето все повече иска да прави нещата само̀, за да научи и повече неща за себе
си. Ще го чуете с гордост да казва: „Виж, аз съм голям, мога да си обувам сам бувката“.
В истинския
пубертет нещата стават по-сложни. С появата на т.н. „стремеж към възрастност“
пубера започва да копира поведения които смята за присъщи на порасналите - дрехи, език, държане. Както и да иска повече
права за себе си и много по-рядко задължения. За съжаление обикновено се копират
елементарни и негативни поведения – вулгарен език, пушене, агресивност и пр.
Остават скрити истинските прояви на възрастност – отговорност, съпричастност,
настойчивост, емпатия и пр. Е това са неща, които трябва да се учат, както от
наблюдения (това което правите вие) така и с регулиране на поведението. Но най-ефективния
начин да повлияете на пубертета позитивно е да насърчите неговата
индивидуалност. Така той-ще има все по-малко нужда да копира някой друг. Как да
го направите – е ми като стимулирате способностите и интересите му. Дори когато
ви изглеждат странни и ненужни, позволете му да опита – скок с бънджи (вместо
екстремно селфи на ръба на моста), бойни изкуства (вместо хамалски бой в
парка), спортни танци (вместо чалгарско кълчене на масата). Гледайте заедно
някой интересен филм и го обсъдете, заведете го на театър (започнете с някоя
весела комедия), защо не на опера (като непременно му разкажете предварително либретото),
смесете се заедно в тълпата на някой рок концерт (по-добре на група за която все
пак е чувал). Сигурно можете да му покажете и много други различни неща от
живота на интелигентните възрастни. Но най-важното – винаги приемайте мнението
му, дори и да не сте съгласни с него. Защото мненията се променят, но приятните
преживявания заедно, остават спомени за цял живот.
И запомнете: Ако не се чувствате квалифицирани да извършите диагностиката на вредните
емисии сами, обърнете се към специалист! Иначе губите гаранцията J
Очаквайте
продължение.
Скоро.