вторник, 22 ноември 2022 г.

 КАК ФОРМИРАМЕ ДЕТСКИТО ПОВЕДЕНИЕ,

БЕЗ ДОРИ ДА СЪЗНАВАМЕ ТОВА

 

„Крушата не пада по-далеч от дървото“. Май това е най краткото популярно определение за влиянието на родителите и близкото обкръжение на поведението на децата. И макар да знаем, че това не е съвсем вярно, често го повтаряме.


Както стана дума в един предишен материал, личността се формира като сложен конгломерат от вродени и придобити фактори, които я правят нещо уникално и неповторимо. Но все пак влиянието което окозваме като родители върху децата ни, има важно значение. И често това става без да го съзнаваме, просто в реда на нещата от живота:

 

ЕМОЦИИТЕ

Емоциите са задължителна част от нашето съществуване. Представете си само какъв би бил животът ни без тях. Ако нямаше тъга и мъка, не би имало радост, щастие или любов. Животът ни би бил скучен без емоции, както светът без цветове.

Но откъде идват емоциите? Защо понякога им се подаваме - дразним се и се ядосваме, страдаме и плачем. Защо някои от нас умеят по-добре да се владеят, а други са „кълбо от емоции? Ако не трябва да се караме на децата си, то какво да правим с “нервите си”?

Обикновено се отнасяме към емоциите като към тайнствени сили, които нахлуват у нас отвън. Тогава казваме: "Той ужасно ме нервира!" или "Тя ще ме побърка!"

Но се оказва, че всъщност всеки от нас е отговорен сам за своите емоции. Нека се опитаме да го обясним:

В основата на всяко поведение, включително и лошото, стои определена потребност - от комфорт, внимание, приемане, любов и мн. др.  Емоциите ни са “индикаторът”, който показва до каква степен тези потребности са задоволени. Ако другите ни пренебрегват, ако се отнасят лошо с нас или просто ако ни пречат, ние преживяваме отрицателни емоции (напрежение, раздразнение, гняв и пр.). И обратно - ако получаваме това което ни е необходимо и което удовлетворява потребностите ни, се чувстваме добре.

Но върху емоциите ни оказват влияние и нагласите (отношения и поведения, основани на произволни мотиви). Затова и се чувстваме така, както се отнасяме към нещата около нас. Ако смятаме например, че хората са дружелюбни и заслужават доверие, то чувствата ни към тях стават позитивни и изпитваме привличане. Ако обратно, приемаме, че повечето хора в обкръжението ни са лоши и не заслужават доверие, то и чувствата ни към тях стават враждебни и започваме да ги избягваме.

Родителите обикновено се дразнят от децата си, защото те често правят не това, което се иска от тях.

Враждебните чувства на гняв и раздразнение са естествени, но тяхната проява има за цел по-скоро да контролира детското поведение. Ако родителите приемат, че на децата им е необходим друг вид контрол (като се поставят граници и децата се оставят сами да вземат решения и да се учат от последствията), тогава отпадат и причините за лошите чувства.

Децата бързо се научават да използват емоциите си за да постигат някоя от споменатите в предишна статия цели, описани от Рудолф Драйкурс.

Да вземем например децата, които са открили "силата на сълзите". Те често я използват за да се наложат или за да си намерят извинение, когато не успяват да се справят с нещо. Виждали сте ги нали: устните им се разтреперват, очите им се насълзяват, разхълцват се. Те сякаш искат да кажат на всички: “Внимание огнеопасно! Отнасяйте се внимателно с мен за да не избухна". Родителите на тези деца са склонни да ги смятат за слаби и уязвими, т. е. постоянно нуждаещи се от закрила. Те си казват: "Аз трябва да съм внимателен с нея, тя толкова лесно се засяга".

На в същност, такива деца съвсем не са слаби и невинни. Напротив, те използват сълзите си за да принудят другите да се отнасят с тях по специален начин.

От друга страна привидната "чувствителност" на тези деца често подтиква връстниците им да ги смятат за “лигльовци” и да се отнасят грубо към тях. Това ги кара още по-често да избухват в сълзи, а израза на това самосъжаление, кара родителите им веднага да им се притичват на помощ т. е. отново да ги третират като нещо много специално. Така, като "свръхчувствителни" тези деца постигат двойна изгода: Първо - връстниците им обръщат внимание като се заяждат с тях (това не е най-доброто отношение, но е за предпочитане пред игнорирането). И второ - възрастните им съчувстват, опитват се да ги защитят и така се отнасят с тях по „специалния“ начин, който целят.

Понякога, разбира се, родителите губят търпение с „чувствителните“ си деца. Но тогава малките манипулатори наистина ги карат "да си платят с лихвите", като надминават себе си, представяйки се за безкрайни страдалци. Родителите започват да се чувстват отново виновни и на всяка цена се мъчат да поправят "грешките си".

Веднъж разбрали как децата използват чувствата си за манипулация (разбира се, несъзнателно), ние можем отново да си върнем самочувствието и контрола. Измъкването от порочния кръг е възможно само ако се въздържаме и не реагираме спонтанно в случаите, когато децата ни използват емоциите си. Така и те един ден ще разберат, че отговорността за собствените им емоции е необходима част от съзряването им.

 

СТИЛ НА ЖИВОТ

Още от най-ранно детство, ние си изграждаме представи за това кои сме, кои са другите около нас, кои са най-значимите неща в живота ни, как можем да живеем с другите хора. Това са нашите нагласи и убеждения, които характеризират т. н.  стил на живот.

Но тези основни представи често могат да бъдат погрешни. Повечето от тях сме формирали тогава, когато сме били много малки и когато липсата на достатъчен опит ни е подвеждала да правим погрешни преценки и обобщения. За съжаление много от детските ни представи и до днес са ръководни в живота ни, което и храни психоаналитиците 😊

Ето защо е толкова важно да познаваме факторите, които формират житейските модели на поведение на децата ни. Знаейки това, ние ще можем по-добре да ги подкрепяме и подпомагаме.

И така, четири са основните фактори които влияят върху жизнения стил на децата ни:

1)Семейната атмосфера и семейните ценности.

Съвкупността от отношения, съществуващи между членовете на едно семейство, се нарича семейна атмосфера. Тя може да бъде конкурентна или кооперативна; приятелска или враждебна; авторитарна или демократична. Семейната атмосфера осигурява бъдещия модел на човешки отношения за децата ни.

Общите мотиви, нагласи, интереси и цели в едно семейство се наричат семейни ценности. Те определят сходството между деца и родители. Ако всички имат спортни, музикални или академични дарби, тези интереси могат да станат семейни ценности. Членовете на едно семейство понякога осъзнават някои от тях, а други могат да останат скрити. Парите,  трудолюбието, ученолюбието по-лесно се познават, докато стремежът към власт, контрол, успех, не рядко са неосъзнати ценности.

Децата не могат да останат неутрални спрямо ценностите на които семейството държи и всеки трябва да реши сам дали ще се съобразява с тях или не. Например, в семейство където религията е ценност, едно дете може да прегърне вярата на родителите си, докато друго може да стане атеист. За да стане дадено убеждение семейна ценност, то трябва най-напред да се споделя и от двамата родители. Например, ако в едно семейство майката вярва, че доброто образование е ценност, а бащата, че е губене на време, децата сами трябва да решат кои идеи ще приемат и кои ще отхвърлят.

2)Полови роли

В основата на всяко човешко поведение лежат половите роли и стереотипи. Половите роли демонстрирани от родителите са модел за децата. От майките и от бащите си те разбират кое се приема за мъжки и какво за женски роли. Децата основават нагласите си спрямо противоположния пол като наблюдават поведението на родителите си, но те могат да приемат или отхвърлят тези модели в бъдеще, когато ги осъзнаят.

3)Семейната система

Всяко семейство може да се разглежда като система от отношения, които свързват по определен начин неговите членове, определят тяхното място, права и отговорности. Всяко дете има различна позиция в семейството и възприема всички събития от собствената си гледна точка. Семейната система се обяснява с връзките между членовете й и пряко влияе върху различията между децата. Например, първородното дете оценява някои отношения в семейството по по-различен начин в сравнение със следващото по ред.

Съперничеството между децата в семейството е друг важен фактор за личностното им развитие. Така някои от децата се справят, а други не. Децата обикновено се влияят по-силно от брат или сестра, които се различават по нещо от тях.

Затова внимателно оценете ситуацията в собственото си семейство. Преценете мястото на което се намира всяко от децата ви по възраст - първо, второ и т. н. Всяка позиция определя собствена характерна линия на развитие, убеждения и нагласи. Опитате да разберете психологическата позиция на всяко от децата ви. Например, някои първородни деца не могат да задържат статуса който заемат и по-малките отказват да бъдат в подчинена позиция. Ако едно момче е родено след едно или две момичета или най-голямото дете в семейството е момиче, а другите момчета, тази позиция винаги влияе върху начина по който се отнасят към тях и следователно върху техните възгледи.

Друг фактор, който влияе върху детската позиция е възрастовата разлика между децата. В семейство, където разликите са по-големи на най-малкото дете може да се гледа като на единствено.

Мястото на децата в семейството може общо взето да се опише по следния начин:

Първородното дете за известно време е единствено, но след като се появи второто то може да се почувства "изместено". Детето продължава да изисква цялото внимание на околните и се стреми да поддържа тази позиция на всяка цена . Когато е невъзможно това да стане с добро поведение, то може да опита да получи признание по някакъв друг начин.

Второто дете често се конфронтира с първото, което по право е водещо. То може да се чувства подтиснато поради невъзможността да се изравни с по-голямото. Затова понякога се опитва да се изяви като стане нещо повече от брата или сестра си - по-агресивно или по-пасивно; по-зависимо или по-самостоятелно и пр.

Ако в семейството се появи и трето дете то може да бъде в неблагоприятната позиция на “изтърсак”, но може да стане и “тиранин”. Такова дете е склонно да превръща в предимство положението си на най-малък, най-слаб или най-несръчен в семейството - все позиции, които могат да изискват внимание и обгрижване. Най-малкото дете може да търси своето място с различни средства, например превръщайки се в "клоун" на семейството или проявявайки открито непокорство.

Ако детето е единствено то живее през най-важните, формиращи го години сред хора, които са по-големи и по-опитни от него. Такива деца изграждат различен стил на поведение, който им осигурява успех сред възрастните - очарователни, интелигентни или, ако целите им са други - стеснителни и безпомощни. Те се чувстват като по-специални деца, имащи право на собствено мнение.

Но най-важното което трябва да знаете е, че тези позиции в семейната система, могат да влияят върху индивидуалното личностно развитие, но не и да го определят директно. Всеки индивид може самостоятелно да взема решения и да извоюва своето място в семейството, а в бъдеще да променя своите нагласи и поведения под влиянието на различни външни въздействия.

4)Методи на възпитание

Друг важен фактор влияещ върху жизнения стил на детето са нагласите и поведенията на родителите. Това се отнася, както за начина на възпитание, така и за отношенията между самите родители. Те могат да изберат някой от основните стилове на възпитание (авторитарен, либерален или демократичен), но могат да бъдат и непостоянни, често колебаещи се и смесващи тези основни стилове.

Родителите могат да са съгласни един с друг по отношение методите на възпитание или напротив, постоянно да спорят и да си противоречат.

Личностните ни качества и недостатъци също влияят силно върху родителското ни поведение. Например, ако сме убедени, че трябва да сме най-добрите, можем да се превърнем за децата си в символ на желан житейски статус, но ако не успяваме да постигаме желанията си в живота, можем да натоварим с тях и децата си, без да се интересуваме дали това е важно за тях. Или пък ако се съобразяваме само със себе си, може да искаме от децата си да бъдат единствено послушни изпълнители или да изискваме от другите да задоволяват техните капризи. Но каквото и да правим, резултатите от начините ни на възпитание не винаги са такива, каквито очакваме, защото не родителите са тези, които решават как ще от реагират децата им.

В отговор на изброените основни влияния (семейната атмосфера и ценности, половите роли, семейната система и методите на възпитание) децата изграждат своите житейски нагласи и дългосрочни цели. Ако те са в състояние да постигнат тези цели с конструктивни, положителни действия, то ще са в разбирателство с родителите си. Но ако не успеят, могат да се превърнат в проблемни деца, защото лошото поведение ще бъде единствения начин чрез които ще се стремят да си осигурят по-добро място в живота и то на всяка цена.

Децата с лошо поведение са неуверени в себе си деца. Те се чувстват отхвърлени от другите и постоянно се стремят да им докажат, че и те са значими хора. Да вземем за пример дете, което се стреми да бъде първо във всичко. Това обаче не винаги му се отдава и то започва да става неуверено в себе си. Може би причината за този стремеж е, че много държи другите да го забележат, т. е. стреми се да спечели вниманието им. Или пък се бори за власт, а първенството дава такъв статус. Друга причина е възможността да отмъсти на някой които според него не го зачита достатъчно. Възможно е това дете да зареже всичко и поведението му да стане неадекватно.

Дезадаптивното поведение може да се проявява както в активна, така и в пасивна форма. При пасивната форма децата изглеждат послушни, но в същност поведението им е неприемливо. Доста неуверени деца показват "добро" поведение, като се подмазват или доносничат с цел да получат някакво предимство пред другите.

 

ПРОТЕКТИВНИЯТ РОДИТЕЛ

Едно от най-големите нещастия за едно дете е да бъде отгледано от протективен родител". Тези родители на пръв поглед са чудесни - те така са ангажирани с децата си, че постоянно се раздават заради тях. Но в същност са техни слуги: постоянно проверяват станали ли са на време, облекли ли са се правилно и пр. Постоянно ги поучават с реплики от рода на: "Бъди добро момче", "Облечи си палтото", "Не сочи с пръст", Научи ли си уроците". Те си пъхат носа във всяко нещо, което детето прави. Прибирането от училище носи нов изблик на безпокойство: "Къде ходиш толкова време?", "Дай да ти видя бележника?", "Бързо се преобличай!", "Изяж си супата!" и пр.

Протективните родители, разбира се винаги са с добри намерения. Въпреки това тяхното поведение постоянно ограбва детското самочувствие и самостоятелност. Такъв родител изземва отговорността за всичко което детето прави вярвайки, че успеха му зависи само от неговата компетентна намеса. Тревожейки се за това "какво ще кажат другите", той ограничава детската отговорност, смятайки, че така детето ще се "научи на ред и дисциплина", вместо да го остави да се учи от собствения си опит. Протективният родител предпазва децата си от всички последствия и от правенето на реални избори и от вземането на самостоятелни решения. Поддържането на детската зависимост, ги кара да се чувстват значими.

За съжаление подобен родителски модел често се подкрепя и от общественото мнение. Обществото често е прекалено загрижено за грешките на своите членове и е майстор по налагане на погрешни принципи на възпитание. Но ако вярваме в демократичния подход и се стремим да се отнасяме с нашите деца като с равни ние трябва да им позволим да правят самостоятелни избори и да се учат от техните последствия (разбира се, като изключим опасните ситуации). Просто трябва да повярваме, че децата ни най-добре се учат от собствения си опит.

Например, ако вашия син постоянно разхвърля стаята си, вместо да му се развикате да я подреди или да го направите вместо него, можете да му кажете, че му предлагате сам да избира - дали да подреди нещата си или да остане за известно време без тях.

За разлика от протективните, демократичните родители, се грижат повече за изграждане у децата си на чувство за отговорност и на самоуважение, отколкото да се интересуват от мнението на околните. Отговорните родители предоставят на децата си реални избори и им позволяват да се учат от последствията на своите решения.

понеделник, 14 ноември 2022 г.

 

 
ПРОСТИ ПРАВИЛА ЗА 

ИЗГРАЖДАНЕ НА ПОЗИТИВНИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ С ДЕЦАТА


Ще ви издам една професионална тайна! Моля, не я разпространявайте 😊:

 
Почти винаги, когато правя фамилно консултиране (родители и деца), питам родителите в присъствието на децата, кога за последен път са им казвали, че ги обичат. Най-често те започват да се чудят „Кога ли беше това?“. За да замажат притеснението си обикновено казват нещо като: „Защо да му го повтарям постоянно, нали вижда, че го гледам, обличам, купувам му разни неща, значи го обичам?“ Е, бих искал да видите физиономията на детето в този момент – с думи не може да се опише …

Винаги съм се чудил, защо е толкова трудно да отделяме време за подкрепа, внимание и проява на обич към децата си. Защото никакъв метод за възпитание не може да бъде ефективен, ако нямаме желание да отделим време и да положим усилия за изграждане на позитивни взаимоотношения с тях. Ето няколко прости неща, които могат да бъдат вашите първи стъпки към това:

 ВЗАИМНО УВАЖЕНИЕ

Голяма част от проблемите между хората, независимо от възрастта, обикновено са резултат от недостиг или отсъствие на взаимно зачитане. Родителите пред мен често се оплакват, че децата им не ги уважават достатъчно. Затова се опитвам да им обясня, че уважението се печели и се подържа чрез показване на уважение към другите. Мърморенето, натякването, споровете или дърпането на уши, едва ли могат да бъдат приети за уважително отношение. Така се стига и до използване на двойни стандарти - едни за родителите, които трябва да се уважават независимо какво правят и други за децата, които могат да понасят всичко.

(Например, задайте си въпроса: Вие чукате ли на вратата на детската стая и ако не го правите, защо изисквате от децата си да чукат влизайки във вашата спалня?)

За да постигнем взаимно уважение, ние първи трябва да започнем да го показваме на децата си. Един от начините за това е като намалим отрицателните изказвания за тяхното поведение.

 ОТДЕЛЯНЕ НА ВРЕМЕ ЗА ПРИЯТНИ НЕЩА

Друго, което най-често чувам от родителите е: „Нямам време да му обръщам внимание. Толкова съм зает“. Ще ви разкрия още една тайна - за това не е необходимо толкова много време, както си мислите. Могат да са и 15 минути на ден, защото по-важно е не колко време отделяме за децата си, а как го оползотворяваме.

Няколко минути изпълнени с положителни емоции и приятни преживявания са много по-ценни от няколко часа на спорове и конфликти. Затова опитайте се да намерите време за всяко от децата си всеки ден, занимавайки се с неща приятни и за двама ви. Приятното се разваля, ако единият от двамата се чувства насилен да прави нещо, което не му харесва. В пълните (с по двама родители) семейства, бащата и майката могат взаимно да разпределят времето си, било в рамките на деня, било през седмицата или месеца. Времето за лягане е много подходящо общи неща. Важно условие, също така е вие и децата ви заедно да планирате начина, по който ще прекарвате времето си. Всяко от децата ви трябва да знае, че ще намерите време само за него. А ако през това време се включи и друго дете, би трябвало внимателно да го помолите да изчака, например с думите: "Това е времето, през което аз и брат ти имаме да свършим нещо заедно. Аз и ти също ще сме заедно, както се уговорихме, но след това.”

Такъв подход може да ви се струва малко странен, но трябва да знаете, че винаги между децата в семейството има конкуренция за родителското внимание. Затова не бива никое от тях да остава с впечатление, че е по-маловажно за вас. Ако децата са заедно, много е вероятно за някое от тях това което правите да не е интересно (например играта на шах за по-малкото дете) и то всячески да се опитва да пречи за да привлече вниманието към себе си.

В допълнение към тези, да ги наречем индивидуални “занимания” с приятни неща, семейството има нужда от общо за всички време - разходки, излети, кино и пр.

 НАСЪРЧАВАНЕ

Помните от предното ми писание, нали? Обезсърченото дете е напълно отчаяно и обезверено. А вие не искате вашето да бъде такова? Искате го уверено в себе си и във възможностите си. Е, тогава вие трябва да повярвате в него!

За да се чувстват сигурни, децата ви се  нуждаят от насърчение. Казват, че средния български родител на пет лоши думи към детето си (забележки, заповеди, обиди), казва една хубава (похвала, задоволство, чувство). Променете това съотношение. Хвалете го за всеки опит да промени или направи нещо полезно, дори и да ви пречи с ентусиазма си.

 ИЗРАЗЯВАНЕ НА ОБИЧ

Ето, че стигнахме до обичта. Познавам много възрастни, които не умеят да изразяват чувства, защото в детството им са се опитали да ги ампутират с правила като: „Не се смей, не плачи, не викай ..“ Затова и като възрастни не могат да кажат простичкото „обичам те“, дори и на децата си. Но за да се чувства сигурно, всяко дете има нужда поне от един значим за него човек, когото да обича и от когото да бъде обичано.

Казвайте на децата си, че ги обичате, особено когато те най-малко очакват да чуят това. Много важни са и вашите невербални действия, като погалване, потупване по рамото, целуване и пр. Ще покажете любовта към детето си  и чрез общото ви отношение към него - уважението и подкрепата за направените избори и усилия.

 Понякога да кажете на непослушното си дете „обичам те“ е трудно, но ако успеете да го направите искрено ще се изненадате от реакцията му. Опитайте.

 

сряда, 9 ноември 2022 г.

 

ЗАЩО ДЕТЕТО НИ Е НЕПОСЛУШНО ?

 

 


Човека още от Аристотел, е „социално животно“
(или zoon politikon). Казано с други думи, ние се раждаме, развиваме и живеем с другите хора. Затова и всички ние се нуждаем от вниманието им за да съществуваме.

Това особено се отнася до децата. Как да разбереш кой си, какво умееш, как се справяш и изобщо как да си изградиш представа за себе си и стабилна самооценка, ако не ти се обръща внимание?

 Е непослушните деца не вярват, че някой ще им обърне внимание, ако се държат добре. Затова, търсят други начини да привлекат вниманието на околните, които най-често са демонстративни и неприемливи.

Наблюдавайки дезадаптивното детско поведение, американският психолог Рудолф Драйкурс, го класифицира в четири големи групи. Драйкурс нарича тези групи "цели", в смисъл, че неприемливото поведение е всъщност желание да имаш или да постигнеш нещо, което желаеш, но ти е отказано.

 

Ето кои са те:

 

1.       Първата цел, е внимание.

Стремежът да се обръща и да се получава внимание е почти всеобщ при малките деца. Ако могат, те предпочитат да го направят по приемлив начин, но ако това не стане -започват да използват други, не толкова приемливи: капризничене, сърдене, плач и пр. Важното е да запомним, че децата предпочитат негативното внимание пред игнорирането.

За да помогнем на детето ни да излезе от този порочен кръг на постоянно търсене на внимание ние трябва да променим нашия начин на реагиране. Трябва да му помогнем да разбере, че то е по-важно и интересно за нас когато се държи добре, отколкото когато прави бели или капризничи.

Това можем да постигнем като използваме т. н. “техника на угасяване” - игнорираме дезадаптивното поведение и обръщаме внимание само на добрите постъпки. Ако е невъзможно да “пропуснем” лошите постъпки, то добре е да обърнем внимание на детето по начин, по който то не очаква – не му се караме или сърдим, а му предлагаме алтернатива или да правим нещо заедно. И е важно да знаем, че обръщаме внимание на детето не защото то настоява (така ще затвърдим модела “внимание на всяка цена”), а защото е важно за нас и го обичаме.

Най-добре е да се обръща внимание, когато не се очаква. Така акцентът се поставя върху даването, а не върху вземането. Сигурно това ви звучи твърде общо и неясно, но важното сега е да научим за основните принципи за преодоляване на дезадаптивното поведение. По-нататък ще се спрем на конкретни модели за справяне.

Как можем да разберем дали детето ни търси внимание „на всяка цена“?

Ами ако постоянно се дразним, мърморим, увещаваме, напомняме или се караме на детето, то трябва да сме наясно, че сме в хипотезата на „внимание на всяка цена“. Ако от време на време престава на се държи зле, то е не защото сме го „поставили на място“, а защото  е получило нужното му внимание. Затова и  малко по-късно ще продължи по старому или ще почне да прави нещо друго, също толкова неприемливо за нас, за да спечели вниманието ни отново.

 

2.      Втората цел е властта.

Когато родителите често се карат или се налагат, то детето остава с впечатлението, че е значимо само ако и то може да “командва” останалите. То си казва: "Никой не може насила да ме накара да правя нещо" или "Ти по-добре прави това, което аз искам, ако искаш спокойствие". Дори когато родителите успяват да се наложат, победата е само временна. Те могат да спечелят една “битка” със силови средства, но да изгубят контакта с децата си завинаги.

За да разберем дали детето ни търси власт, трябва да обърнем внимание на това, какво чувстваме в този момент. Ако се дразним до степен да ни се иска да се наложим на всяка цена, то това е точно борба за власт. Но ако го направим, детето ще продължи да ни провокира или временно ще спре, но само за да продължи по-късно с още по голям “хъс”. В "борбата за власт” някои деца привидно се съгласяват с родителите си, но само за да правят каквото си искат. Това се нарича "предизвикателна отстъпчивост".

По правило, когато си имаме работа с търсещи власт деца, ние трябва да се стараем да не се подаваме на яда си и да не се “включваме в играта”, за да не затвърдим погрешното убеждение, че властта е нещо много важно и значимо и да не засилваме стремежа на децата към нея.

Ако обаче борбата за власт продължи, а вие постоянно се налагате сила и детето ви усети, че губи, то би могло и да се обърне към третата цел - отмъщението.

 

3.      Третата цел – отмъщение.

Децата, които се стремят към отмъщение са сигурни, че никой не ги обича, че са излишни и за това трябва „да мразят другите, както и те ги мразят“. Те започват да се държат грубо и жестоко с околните, постоянно ги дразнят, нагрубяват и провокират, защото само така се чувстват значими.

Родителите на такова дете най-често се чувстват дълбоко оскърбени и засегнати, изпитвайки разбираемото желание да си го върнат “тъпкано”. Но детето отвръща на тяхната контраатака със следващото отмъщение и така кръгът се затваря.

За да помогнем на тези деца трябва да разберем, че тяхното отмъстително поведение произтича от обезсърчаването им, т. е. от това, че не вярват в себе си и се възприемат като “лоши деца”. Тази роля не им харесва, но те не умеят да бъдат други.

И не е задължително точно родителите да са виновни за това. Детето може да се почувства обезсърчено в детската градина, училището или сред връстниците си. Но единствено родителите могат да му помогнат, като се стремят да не отвръщат със същото.

Колкото и трудно да ни е, ние трябва да подобрим отношенията си с детето, като запазим спокойствие и останем доброжелателни.

Но ако войната продължи и детето започне да се чувства напълно отхвърлено и неспособно, то може да потърси извинение за своето поведение в четвъртата цел на дезадаптивното поведение - проява на неадекватност

 

4.      Четвърта цел – проява на неадекватност.

Децата, които проявяват неадекватност (неумение за справяне с най-обикновени неща) са напълно отчаяни и обезверени, че могат да се оправят с каквото и да е. Не вярвайки в себе си, те се опитват да накарат и останалите да не очакват нищо от тях. Така се спасяват от нови разочарования. Този отказ може да бъде пълен или само в областите, където децата се чувстват най-уязвими.

Родителите на тези деца също се чувстват отчаяни и им се иска да “вдигнат ръце” от детето и неговите проблеми. Това е така, защото детето не реагира на нито един от техните опити да му помогнат или да го променят.

Тук трябва родителите да положат извънредни усилия и да елиминират целия си критицизъм към детето, като се фокусират само върху плюсовете и силните му страни. Те трябва да подкрепят всеки опит за справяне, независимо от това колко незначителен изглежда и дали е успешен или не.

 

Представих ви четирите цели на дезадаптивното поведение, в йерархична последователност - от търсене на внимание, през властта и отмъщението до проявите на неадекватност. Но децата могат да не следват този ред, защото подбират целите си според своите възприятия. Например, разглезено дете, което пасивно търси внимание, би могло направо да достигне до прояви на неадекватност, ако гледа на опеката и покровителството на родителите си като доказателство за тяхната липса на доверие към него. Както и децата с които са се отнасяли жестоко, така и тези, които са разглезени могат да решат, че са безсилни да се справят с трудностите в живота. Да не забравяме, че всяко дезадаптивно поведение - дори и най-елементарния стремеж към внимание произтича от липсата на адекватна подкрепа.

Няма дете, което да предпочита да бъде лошо. Детето не се държи по дезадаптивен начин докато не почувства реална или възможна заплаха да загуби любовта и вниманието на близките  си. Каквато и цел да обслужва лошото поведение, то е защото детето си мисли, че само по този начин може да си намери място в дадена група (семейството, класа, приятелите). Но при необходимост детето може да промени целите си в зависимост от ситуацията. То или използва едно и също дезадаптивно поведение за различни цели, или напротив, започва да се държи по различен начин за да постигне една и съща цел. Затова първото, което трябва да направим е да открием целта, която детето преследва, наблюдавайки резултатите от неговото поведение.

Въпреки, че често разбират последствията от дезадаптивното си поведение, децата обикновено не осъзнават своите цели.

Това, което трябва да знаем е, че поведението на децата може да се промени, само ако ние, техните родители сме готови да променим своето отношение към тях.

Въпреки, че няма родител, които нарочно да “прави” детето си лошо, то без да съзнаваме това, ние можем да подкрепяме дезадаптивното поведение и избора на погрешни цели.

Децата могат да преследват целите на дезадаптивното поведение активно или пасивно, с изключение на четвъртата цел. ( Тъй като четвъртата цел - проявата на неадекватност фактически е отстъпление. Детето, което се стреми към тази цел, може да го прави само пасивно).

Въпреки, че четирите цели изглеждат сложни на пръв поглед, аз знам, че всеки родител може да се научи как да открива целите на дезадаптивното детско поведение, като използва две прости техники. Нека си спомним, че щом поведението обслужва определени цели, то най- добре може да бъде разбрано чрез наблюдаване на неговите последствия.

И така:

1. Наблюдавайте реакциите си на дезадаптивното поведение на детето. Вашите чувства ще ви насочат, те ще ви разкрият конкретните цели на детето.

2. Наблюдавайте как отвръща детето на вашите усилия да го коригирате. Отговорът на детето, също ще ви даде възможност да разберете по-добре неговото поведение.

Или в резюме: Опитвайте се да следите най-вече резултатите от дезадаптивното поведение, а не се фиксирайте върху самото дезадаптивно поведение.