петък, 27 януари 2023 г.

 

КАК ДА ПОДКРЕПЯМЕ ДЕЦАТА СИ

Част втора

 В консултативната си практика, често за да разбера, какво точно се случва между родителите и децата в къщи, ги моля да повторят диалозите в които влизат и да разкажат какво чувстват след това (нещо като психодрама).  Винаги ми  е правило впечатление, че родителите използват най-често агресивни „ти-послания“, забележки и обвинения. А когато ги помоля да кажат нещо хубаво на децата си (похвала, одобрение, комплимент, признание), те се затрудняват и пробват да се измъкнат с думи като: „А, той/тя хубавото си го знае. Аз се опитвам да му/й покажа недостатъците…“ Ето защо и трудните деца са на първо място не окуражавани деца. Те просто не знаят как да получат одобрение от най-важните за тях хора – родителите. Затова и трябва да се  учим да подкрепяме децата си.

В първата част говорихме за онези наши нагласи, които могат да попречат на децата ни да придобият увереност и самочувствие и за това, как можем да се отървем от тях. Сега да се спрем на някои конкретни неща, които ще ни помогнат директно да ги подкрепяме:

1.    Приемайте децата си такива каквито са, а не каквито бихте искали да бъдат. Ако искаме децата ни да гледат на себе си като на достойни за уважение хора, трябва най-напред ние да ги приемем като такива, въпреки всичките им недостатъци. Вярата, че ще помогнем повече на децата си като обръщаме внимание на недостатъците им, ще предизвика точно обратния ефект. Представете си как ще се чувствате, ако някой постоянно ви натяква и мърмори. Дали ще бъдете по значими в своите очи?

Наистина всички ние се нуждаем от усъвършенстване, но не това е най-важното. Най-важното е, че хората не могат да се развиват ако не вярват, че могат да го направят.

Ние си обикновено си мислим, че ценим децата си и че често им го казваме, но понякога делата противоречат на думите ни. Казваме им например, че са чудесни, а после им се сърдим, че не отговарят на очакванията ни. Най-важното, което трябва да се научим е да отделяме постъпката от извършителя. Децата не могат винаги да се държат така както на нас ни се иска.

Ако дъщеря ви не е решила три от общо десетте задачи за събиране в контролното по математика, похвалете я за седемте решени, вместо да се занимават със сгрешените. Тя чудесно знае къде не е успяла и това няма защо да и се натяква. Приемайки детето такова каквато е му помага да се чувства достойно за уважение и му дава смелост да опитва отново.

 

2.    Игнорирайте доносниците. Ако обръщате внимание на всичко, което едното дете казва за другото, то ще имате сериозни проблеми. Децата често прибягват до „доноси“ за да изглеждат по-добри или за да спечелят предимство пред братята и сестрите си. Доносниците постигат целите си като използват "най-страшното" оръжие - родителите. Когато родителите позволят да бъдат манипулирани по този начин, те автоматично карат "жертвата" да прибегне към същия похват при първа възможност.

Понякога родителите се опитват да парират доносника, обяснявайки, че тях "клюки не ги интересуват". Въпреки, че това изглежда добро, няма особен ефект от този подход, тъй като на детето все пак му е обърнато внимание. Най-добре е да игнорирате доносничеството като се правите, че изобщо не чувате доносника и занимавате с нещо друго. Игнорирането е ефикасен начин за справяне с много поведенчески проблеми, но то задължително трябва да се придружава с подкрепа - оказване на внимание за всяко положително поведение.

Тук сигурно ще ми възразите, че е възможно някой наистина да е в опасност или да е пострадал. Ако това е така, то вие ще го разберете по изражението на детето и по думите, които използва. И ако това е така, то имайте в предвид следния принцип: справяйте се със ситуацията, а не с нарушителя. В противен случай опасното деяние може да бъде повторено като начин за обръщане на внимание.


3.    Бъдете позитивни. Ако искате наистина да подкрепяте децата си, то първото, което трябва да направите е да не ги обиждате или подигравате. Ако детето се държи зле използвате методи които не накърняват самоуважението му (изслушване, „Аз – послания“) и се стараете да решите проблема не с наказания, а с помощта на естествените и логическите последствия. (За това ще напиша нещо по-нататък.)

Не се изкушавайте да се намесвате, когато детето ви се опитва само да се справи с проблемите си или решава някаква своя дилема. Нежеланата намеса съдържа в себе си критично отношение. Вие сякаш му казвате: "Ти май, не можеш да се справиш с това, а?". Ако детето ви помоли за помощ, то направете го под формата на предложение, а не като намеса: "Какво ще стане, ако се опиташ да....?" или "Не мислиш ли, че можеш да ...?"

Но ако децата ви молят за помощ само за да си спестят усилията или за да им обърнете внимание, то ги отклонете като им кажете, че вярвате, че могат да се справят и сами..

 

4.    Вярвайте на децата си, за да могат и те да повярват в себе си. Малко деца ще успеят да повярват в себе си, ако родителите им не вярват в тях. За да се случи това, трябва да не акцентуваме върху грешките и проблемите, а да се концентрираме върху положителните им страни и усилията, които влагат, като не пропускаме да изтъкваме и положителните страни на усилията им. За да успяват, децата трябва да се чувстват полезни и да знаят, че техните добри постъпки имат значение за другите.

Можем да им помогнем в това, като открием техните силни страни и им предложим начини да ги използват за благото на другите съобразно възможностите си. Например, то може да не се справя с бърсането на прах, но да умее да използва прахосмукачката. Родителите му трябва да го стимулират в желанието му да чисти не като го ласкаят, а като коментират искрено ползата от неговите усилия.


5.    Обръщайте внимание на всяко усилие и на най-малкия напредък. Когато родителите държат непременно за дадено нещо, като добрите оценки по математика, подредена стая, оправеното легло и пр., някои деца стигат до заключението, че ако не отговорят напълно на родителските изисквания, те не са достатъчно добри. Дете което има трудности по математика, може да не научи таблицата за умножение ако родителя пропусне да отбележи усилията които влага за да успее. Насърчаването включва разумни очаквания, постепенното постигане на даден резултат и приемането както на успеха, така и на неуспеха, заради вложените усилия.

 Казват, че древните римляни са казвали: Qui pueros laudat, solam spem laudat in illis, което звучи нещо като: Който хвали децата, хвали само надеждата си в тях.

 Но за това как да подкрепяме децата си без да ги хвалим, ще говорим следващия път.

вторник, 10 януари 2023 г.

 

КАК ДА ПОДКРЕПЯМЕ ДЕЦАТА СИ

Част първа


Помните (надявам се), че в едно от предните ми писания ставаше дума за това, как можем да изграждаме позитивни отношения с децата си. Едно от нещата бе, че е важно да им оказваме ефективна подкрепа за да не ги обезверяваме и обезсърчаваме.

И понеже това е едно от най-важните родителски умения, което може бързо и ефикасно да подобри взаимоотношенията с децата ни, сега ще се спра по подробно на него, опирайки се върху теорията на един от най-значимите  детски психолози – Ричард Дрйакус.

Подкрепата е процес при които се набляга върху силните страни и ценните качества на детето. По този начин вие му помагате да повярва в себе си и в своите способности. И нещо още по-важно, така децата ви ще придобият смелостта да грешат. Защото най-добрия модел на възпитание е контролирано да оставим децата си  да се учат от последствията на своите грешки.

Но преди да се научим да подкрепяме ефективно, трябва да се отървем от поредица нагласи, които обществото, нашият минал опит и собствените ни родители са създали. А както сме говорили, нагласите са не само подсъзнателни, но и упорито прилепчиви.

1.       Отрицателните очаквания. Основната движеща сила в живота ни са представите за бъдещето, в основата на които са очакванията (особено към децата ни). Успокояваме се, че не им говорим за това постоянно и  че сме ги оставили сами да решават какво искат да правят и какво не, но  в същото време им ги предаваме с настроения, подмятания, мимики или жестове. Децата от своя страна приемат очакванията ни буквално и се стараят да им отговорят или да им се противопоставят.

Ето един пример: Детето ни има за домашно задача, с която явно се затруднява. Ние бързаме да му предложим помощта си, като си мислим, че така го подкрепяме. А в същност му намекваме, че само няма да се справи. Ако често се стараем да „помагаме“, без детето да го е искало от нас, то ще започне да се съмнява в способностите си и като резултат да не се справя само - точно както сме очаквали. Така кръгът се затваря.

 

2.       Прекомерни изисквания – Забелязал съм, че българският родител често е максималист. Той иска най-доброто за децата си и най-доброто от тях: стаята им да бъде винаги подредена, да пазят дрехите си чисти, да стоят мирно и да не ни се пречкат. Те трябва да се справят съвършено с нещата които са важни за нас - училището, спорта, реда в къщи и пр. Ние им демонстрираме очакванията си да бъдат съвършени и по този начин им намекваме, че каквото и да правят, никога няма да успеят да отговорят на тях.   Освен това понякога нещата, които искаме от тях, не отговарят на възрастта и способностите им. Това  в още по-голяма степен се отнася и за българското училище. Ето само един от многото примери: В първи клас се дават задачи с неизвестни числа. А за да реши такава, детето трябва да умее да  мисли с абстрактно-логически операции. Това обаче се постига (според теорията на Жан Пиаже) на 10-12 годишна възраст! И това, което децата правят е да зазубрят алгоритъма на решението, без да го осмислят.

3.       Стимулиране съперничеството между децата – Често и без да искаме, сами засилваме съперничеството между децата си - хвалим и подкрепяме успяващото дете и пренебрегваме или се караме на не успяващото. Ние даваме оценки на децата си не само, като коментираме постъпките им. Това може да правим и без думи: един жест или мимика могат да провокират съперничеството така както и коментара. Съперничеството може да повлияе както върху силните страни, така и върху недостатъците на детето. То често се стреми да постигне успех там, където собствените му братя и сестри не са успели. Но същото това дете може да откаже да прави неща, които брата или сестра му правят добре, защото се страхува, че няма да го прави като тях. Да го обясним с един пример: Десетгодишната дъщеря е послушна, тя е добра ученичка и на нея винаги може да се разчита да помогне в къщи. Нейният седемгодишен брат се учи лошо и е общо взето непослушен. Родителите се гордеят с качествата на дъщеря си и са разочаровани от сина си. Ето защо момиченцето се стреми да поддържа привилегированото си положение за сметка на брат си. И сигурно вече можете да се досетите кой го издава, когато направи някоя беля. За да може сестра му да бъде доброто дете, то той трябва да продължава да бъде "черната овца" в семейството. Ако той стане по-отговорен и по-отзивчив, то тя ще загуби своето лидерско място. Има вероятност дори да се промени коренно: да приеме ролята на "лошото дете" в усилията си отново да намери своето мястото в семейството. Сега вече си мислите: "Каква стана тя? Ако успея да помогна на "лошото" си дете, то доброто ще се превърне в "проблемно?" Е, да! Обикновено става точно така. В същност тъй като децата си съперничат, става типична смяна на ролите преди да настъпи окончателната промяна. Но не се отчайвайте. Смяната на доброто поведение с "проблемно" обикновено е временна. Ако продължите да насърчавате всяко от децата, постепенно ще намалите съперничеството между тях. Децата ви ще стават все по-сговорчиви и по-малко склонни да си търсят място в семейството за сметка едно на друго.

4.       Прекалените амбиции. Свръх амбициозните родители искат да бъдат възможно най-добрите родители. За да постигнат това те се надяват децата им да бъдат съвършени. Това тяхно желание обаче може да ги направи неуверени и несигурни. Такива деца всячески се стараят да избягват области в които могат да се провалят. В свръх амбициозните семейства и на родителите и на децата им липсва смелостта да бъдат несъвършени. От друга страна тези родители се притесняват, когато забележат, че децата им се страхуват да поемат рискове. Те външно се оплакват от това, но често можете да ги чуете да казват: "Ти можеше да го направиш по-добре, ако ..." или "Давай само така..." Подобни реплики карат детето да мисли, че е достойно за уважение само когато постига успехи.

5.       Двойните критерии. Много родители смятат, че възрастните се ползват от права и привилегии, които децата не могат да имат. Така често въвеждат двойни критерии. Примери:  Майката се кара на децата си, че не са подредили стаята си, а в същото време разхвърля из дневната донесените от службата папки. Бащата се оплаква, че по цял ден работи и от него не може да се иска да помага в къщи, но задължава децата си след училище да се включват в домакинската работа. (Като забравя, че ученето и играта са "работата" на децата и че за тях домакинската работа е толкова досадна, колкото и за него). Децата сами разбират, че някои социално определени права и привилегии като карането на кола например, могат да се вършат само след определена възраст. Когато обаче родителите си приписват и други права и привилегии, които децата могат да притежават, но им се отказват, те започват да си мислят, че са по-малко значими в семейството и се бунтуват от това.

Сигурно не можем да се отървем от деструктивните си нагласите, като с магическа пръчка, но пък можем да се опитаме да ги заместим с конструктивни такива. А какви са те ще видим в следващата част …