ДА ПОГОВОРИМ ЗА КИБЕР ПРИСТРАСТЯВАНЕТО

 

Нека започнем от хаоса и тъмнината. (В края на краищата така започва и Библията.)

Но тук става дума за хаоса в терминологиите на пристрастяването към всичко, свързано с компютрите, телефоните и Интернет технологиите.

Като практически психолог, занимаващ се главно с консултиране на деца и юноши, за мен е важно да имам ясно разбиране за проблема, за да мога да открия неговия генезис, развитие и решение. Но в  терминологията такова разбиране няма. Някои го наричат „болестна зависимост“, но такава зависимост не е официално отбелязана в Наръчника на психическите заболявания (на Американската психиатрична асоциация), а в Международната класификация на болестите (ICD-11) е включено само пристрастяването към видео игри при възрастни. И както справедливо отбелязва директорът на Центъра за обучение и развитие към Child Mind Insititute в Ню Йорк – д-р Matthew M. Cruger, „При зависимостите имате вещество, което променя начина, по който реагирате и ви кара да разчитате на него за да функционирате. Това не се случва тук. Не се развиват и по-високи нива на толерантност. Не се нуждаете от все повече време пред екрана, за да може да съществувате.“

За да се опишат проблемите при използването на кибер технологиите се има и всякакви други термини като:

·     Интернет зависимост

·     Натрапчиво използване на Интернет

·     Зависимост от интернет игрите

·     Проблемно използване на интернет

·     Пристрастяване към видеоигри

·     Използване на патологични технологии

·     Пристрастяване към онлайн игри

·     Зависимост от мобилен телефон

·     Пристрастяване към социални мрежи

·     Зависимост от интернет порнография.

 

През 2017 г. американският детски психиатър д-р Aric Sigman въвежда термина „Разстройства на зависимостта от екрана“ (SDD) или „Екранна зависимост“ с идеята, че обединява всички изброени по-горе. Но аз не съм особено очарован от това.

В 40 годишната си практика съм успял да проследя всичко свързано с дигиталната ера. Пред очите ми се появиха персоналните компютри, развиха се компютърните игри, появи се Интернет, мобилните смартфони, социалните мрежи и пр. Смениха се три поколения деца и юноши – Y (Милениумите), Z и сега Alpha. И не виждам как екранът предизвиква зависимост. Има ли зависимост тогава от кино екрана или телевизионния екран? 

Нека обобщя: за да е зависимо, означава детето  не само да прекарва повече време пред компютъра от това, което очакват родителите му, но и това да измества всички други дейности, характерни за възрастта, като общуването с връстници, спорт, училище – дори хигиена и сън. Тоест юноши, които изтласкват всичко останало от живота си. Но такива юноши няма или ако има, причината е другаде (аутизъм, обучителни затруднения, депресивни състояния, употреба на наркотични вещества), а Интернет просто маскира първопричината. 

Но пък терминът „зависимост“ много се харесва на родителите, които по този начин са готови да свалят своята отговорност за това, че не общуват достатъчно с децата си. А и обществото като цяло има нагласата да патологизира нормалното поведение на тийнейджърите (и така е било във всички времена и народи). Още повече, че последните две поколения деца и юноши – Z и Alpha (родени съответно след 1997 и 2010 гг) са изцяло потопени в света на кибер технологиите, които за техните родители са само средство, а не част от съществуването им.

Новите поколения и кибер технологиите

 През 90-те години на двадесети век, американските изследователи William Strauss и Neil Howe въвеждат спорната теория за повтарящия се цикъл на поколения, свързани с промяната на конкретен архетип на обществото. Всяка промяна на този архетип отваря нова ера (наречена обрат) с продължителност около 15–20 години, в която съществува определен социален, политически и икономически климат и обществени настроения. Проследяването на поколенията започва от 1914 г. (т.нар. „Изгубено поколение“) до днес. Въпреки, че търпи много критики, тази теория се налага все повече, особено в западния свят, защото дава някаква хронология на различните исторически модели на поведение в обществото.

За да бъда честен, аз изобщо не приемах на сериозно теорията на Strauss–Howe. Смятах я за нещо като „социален хороскоп“, докато не се сблъсках челно с нея.

А се случи следното: преди около 5 години ми бе възложено да оценя потенциала на група млади хора, които кандидатстваха за стажантски позиции в голяма българска компания. Това бяха първите от поколението Z, които излизаха на пазара на труда.

Оценката на потенциала е стандартизирана процедура, която се прави с няколко вида методи, включително и с психологически тестове. Един от важните за мен е тестът за обучителни способности, който надеждно може да предскаже колко бързо един млад човек може да се адаптира в  бизнес среда, учейки нови неща и овладявайки съответните компетентности.

Каква бе изненадата ми, когато резултатите на тези стажанти се оказаха значимо по-ниски от тези на стандартната извадка от други възрастни. А би трябвало да е обратно, предвид факта, че са по-млади и гъвкави. 

В другите оценки също имаше разлики. Стажантите бяха по-големи индивидуалисти, по-интровертни, но активно търсещи социални контакти, а кариерната им мотивация бе насочена главно към постигане на стил на живот, балансиращ кариерата със свободното време.  Изненадите бяха много и това ме накара да се разровя по-подробно в изследванията за това поколение по света и събрах достатъчно доказателства, че получените от мен резултати са адекватни. Най-важното от тях бе, че това първо родено в дигитална среда поколение възприема света и се учи по различен начин. Докато по-старите поколения учехме главно по абстрактно-логически схеми (така както се преподава в училище), то поколението Z преоткри активното учене (Jerome Bruner), в което детето вместо да изучава пасивно съдържанието, открива, свързва и пренарежда стимулите, за да ги адаптира към своята познавателна схема. Нещо като пъзел, който може да не трупа много конкретни знания, но стимулира и развива креативността. Пример за това е фактът, че в последните двадесет години всички световни турнири по математика и информатика се печелят от деца и юноши, учещи в Китай, където достъпа до Интернет е регулиран и ограничен. Но по иновации страната е едва на 16 място в света. Водещи са Швейцария, Финландия и Южна Корея, които са водещи и по достъп до Интернет.

С две думи – първото дигитално поколение порасна и успешно завършва образование и започва кариера. И то не е по-лошо от останалите поколения, макар и по-различно.

Какво ще се случи при поколението Alpha не знам. Има много и противоречащи си изследвания. Повечето от децата от това поколение са още в началното училище. Те са свързани с дигиталните технологии още от люлка и това вероятно също ще се отрази върху тяхното обучение и общуване, ще ги прави различни, но не вярвам да са по-малко успешни. (Стига да не преживеят още една пандемия)

 Моето определение

 Да се върнем към определенията. Аз предпочитам да говоря за кибер пристрастяване (cyber addictive behaviours - CAB), като процес, който се развива във времето и не достига фаза на зависимост при децата и юношите, както е при използването на наркотични вещества, например. Освен това прилагателното cyber (кибер на български) обединява представите за компютри и компютърни мрежи, (като Интернет) и не си занимава с екрани 😊. Да не забравяме, че има и хора, които се пристрастяват към компютрите и телефоните си дори като хардуер. Те постоянно следят новостите на компютърния пазар и не могат да се успокоят докато нямат най-новите джаджи – най-бързия процесор, най-добрата видео карта или последния модел iPhone. Но това също не се отнася пряко до децата, тъй като те нямат необходимите средства да купуват всичко това.

 Фази в развитието на кибер пристрастяването (cab)

 Мога да кажа, че CAB преминава през различни фази и в зависимост от това може да имаме различна стратегия за справяне при децата и юношите. Критерий за това най-често е спазването на приетите норми или правила за употреба. Такива има разписани например от American Academy of Pediatrics (AAP). Това не означава определено време в минути и часове, а разумни ограничения в свободното време. Правила, които са обсъдени и определени заедно с децата, например на седмичния семеен съвет. (Те, разбира се, трябва да важат и за вас). Тези правила биха могли да определят неща като:

•      Обозначаване на пространства без медии, като спалнята или столовата по време на вечеря.

•      Не използване на Интернет по време на неща, които правите заедно – излети, разходки, хранене навън и пр.

•      Семейни събирания и срещи с приятели.

•      Вечер и сутрин преди и след определени часове, които могат да са различни през уикенда или събота и неделя, но не отнемат от времето за почивка.

•      Правила за ползване на смартфон в училище. (Тъй като в обществените училища ги има, но те почти никъде не се спазват).

 

Първа фаза – Повишена употреба.

Щом децата ви активно са участвали във въвеждането на правила и се стараят да ги спазват през повечето време, то всичко е наред. Но ако понякога се опитват да ги заобикалят, капризничат и се сърдят, когато им ги напомняте или се крият от вас, то вече имаме повишена употреба. При това интересите им към спорт, срещи с приятели, забавните неща, които правите заедно се запазват.

Това, което може да направите е да приложите последствията, които сте договорили, но без да прибягвате до наказания. Не бива да превръщате ползването на компютъра или телефона в наказание или награда за добро поведение. Технологиите са изключително привлекателни за децата и ако станат предмет на „възпитателна мярка“ ги правите още по-желани, като по този начин увеличавате шансовете детето да ви манипулира.

 Втора фаза – Прекомерна употреба

При тази фаза детето или юношата не се разделят с телефона или се заседяват пред компютъра, като често пренебрегват правилата, които сте въвели заедно. Оправдават се с учене, спешни проблеми с приятели и съученици и пр. Отказват да ви слушат и предизвикват скандали и препирни. В същото време се забелязва спад във времето, което прекарват с приятели, спорт и др., но не страдат училищните постижения.

Почти сигурно е, че трудно можете да се справите сами. Опитайте да разговаряте повече с детето за неговите интереси извън кибер технологиите и ги стимулирайте. Прекарвайте повече време заедно с неща, които са интересни и привлекателни за децата и юношите, като новите настолни игри или посещение на ескейп стая. Опитайте се да предоговорите правилата, като въведете и нови последствия.

 Трета фаза – Пристрастяване

Тази фаза съм наблюдавал само при юноши в горна училищна възраст (14 -19 г.). Тук не важат никакви правила и ограничения. Телефонът е винаги в ръката, а игрите в мрежа могат да са по цяла нощ. Срещите навън с приятели намаляват, училищния успех страда, често дори не се ходи на училище с дни.

Тук не бихте могли да се справите сами по никакъв начин, защото това пристрастяване всъщност прикрива редица личностни и междуличностни, често и семейни проблеми, които са се натрупали така, че юношата по-скоро се опитва да избяга от реалния свят, където се чувства неудачник, в един виртуален свят, където може да бъде успешен по много начини и да се преобрази в когото си иска. Един случай като пример за това:

П.Н. на 14 години, ученик 8 кл. в елитна математическа гимназия. Повече от седмица не ходи на училище. Излиза сутрин и вместо на училище отива в компютърен клуб. Играе до ранния следобед и се връща в къщи, все едно нищо не се е случило. И преди е имал проблем с игрите, затова баща му прибира скъпия геймърски компютър и смартфон.

П.Н. е дребен за възрастта си, затворен и дистанциран. Единствено дете. Добър математик и без проблем влиза в елитна гимназия. Винаги е предпочитал компютъра пред общуването с връстниците, но за родителите му това не е било проблем („Ще стане IT“) .

От няколко месеца обаче, стои основно пред компютъра и играе Call of Duty, понякога по цяла нощ. Хвали се, че е много „надобрял“ и го търсят отбори от целия свят. Родителите му (юристи работохолици) започват да се притесняват за успеха му в новата гимназия, а когато разбират, че ходи без домашни и има ниски оценки му прибират компютъра и смартфона „докато не се стегне“. В резултат момчето започва да играе в клуб и да бяга от училище.

Първите месеци в елитна гимназия са много трудни за всяко дете. Всички ученици са с висок успех, повечето лидери в предишното училище, и настава тежка конкуренция. По-късно това съперничество изгражда успешни хора и приятелства, но не при всички. Някои не успяват да се адаптират и се изолират. П.Н. не намира приятели и подкрепа в училище и затова търси нещо друго, което да го направи значим в неговите очи и тези на другите. И това е Call of Duty, играта която му осигурява успех и приятелства. Извън нея се чувства никой.

Справянето с подобен проблем изисква както ангажираността на семейството, така и помощ от училището. На първия етап постигнахме договореност с родителите за причините това да се случва и стъпките за излизане от порочния кръг. Споразумяхме се за връщане на компютъра, нови правила, както и какво ще следва, ако някои от договореностите не се спазват.

На втория етап потърсихме общи неща, които могат да се правят заедно в семейството, като родителите обещаха да намерят време за това. Оказа се, че на всички би им било интересно да играят на настолни куестове и дори си определиха време през седмицата за това. Намериха и други общи неща, като музиката и концертите, например.

За третия етап помогна училището. Колегата училищен психолог се отзова и поговори в класа за проблемите на техния съученик. Както и очаквахме, повечето деца откликнаха и започнаха да го канят да се прибират заедно от училище, на общи срещи и събирания. Скоро всичко си дойде на мястото, освен мечтата на момчето като порасне да стане професионален геймър. Надявам се, че му е минало.

 Превенцията е най-добрата терапия

 Всичко сме съгласни с това. Ето защо, заимствайки от препоръките на The Child Mind Institute бих посъветвал родителите да правят следното, в зависимост от възрастта:

 Ранно детство (0-4 г.)

Производителите бързо се усетиха, че дори и на най-малките деца им трябва някоя IT джаджа. „Вместо да посяга към телефона на майка си, не е ли по-добре да сложите таблет в количката или кошчето?“, препоръчват те.

Но American Academy of Pediatrics са категорични – избягвайте гледането на телевизия и други развлекателни медии ако детето ви е под 18 месеца. След това постепенно бихте могли да го включвате в гледането на конкретни програми и специализирани забавни клипове, но заедно с вас, за да можете да обяснявате и отговаряте на въпроси. Освен това:

•      Бъдете пример на децата си, защото в тези години вие сте основния обект за подражание. Малките деца забелязват всичко  - така се учат. Още преди детето ви да има собствен телефон или таблет, покажете му как трябва да ги използва и къде не. Не проверявайте съобщенията си на масата за вечеря. Гледайте хората, когато разговаряте, а не в телефона си и пр.

•      Един от най-важните модели за развитие на интелекта на малките деца е т.нар. „свободна игра“, където те решават какво да правят и как да го правят и играят просто заради самата игра. Но това може да стане само с традиционни играчки, а не с електронните, за да стигнат до следващото ниво или да научат някое конкретно умение. Децата трябва да изпитат забавлението, да измислят свои собствени правила и да ги нарушават, докато се усъвършенстват.

•      Оставете таблета у дома. Въпреки че са полезни по време на дълго пътуване с кола или самолет, на таблетите и другите екранни устройства не им е мястото в количката или колата. За децата е важно да имат възможност да се огледат и да намерят забавление в реалния свят.  (Четири годишната ми внучка се вози в колата към морето. „Янче, я виж конче“, казва леля й, седяща до нея. Яна вдига глава от таблета, поглежда през прозореца и отговаря: „Да, съвсем като истинско!“ и отново навежда глава към екрана.)

         Деца в ранна училищна възраст (5-11)

Старайте се да не губите контактите с децата си, когато гледат или играят на нещо:

•    Провокирайте тяхната активност. Осигурете алтернатива, ако виждате проблемни взаимоотношения (включително приятелства) или нереалистични стандарти за външния вид.

•      Въведете родителски ограничения. Обяснявайте защо го правите. Така децата няма да се стремят да ги заобикалят.

•      Подкрепяйте всяко забавление без технологии – разходки, спортуване, четене на книги, срещи с приятели, защото разнообразието е важно за балансирания живот.

•      Насърчавайте децата си да развиват широк кръг от интереси. Моделирайте и себе си, като правите това. Нека децата ви видят как четете книга, майсторите нещо или се занимавате с хобито си. И накрая, обяснете, че тези неща са също толкова интересни, колкото и времето пред екрана. Не ги представяйте като алтернатива, а като нещо различно.

•      Бъдете готови децата ви да открият порното. Една четвърт от мрежата е пълна с подобно съсържание, така че не може да го игнорирате. Рано или късно децата ще попаднат на него. Затова по-добре да говорите с тях за това какви са тези сайтове и защо се правят. Ако го чуят от вас, тогава ще бъде много по-вероятно да ви помолят да им обясните какво виждат онлайн или чуват от приятели на улицата. И ако гледат порно, нека знаят, че видяното е далеч от реалността, а истинския секс е част от привличането и любовта.

 Тийнейджъри (12+)

Продължавайте да разговаряте с децата си и да ги съветвате как да използват най-добре технологиите. Децата ви вече имат собствени устройства и много собствени интереси, за които е добре да споделят. Въпреки че порастват, те все още имат нужда да говорят с вас, не само с приятелите си. И още:

•      Насърчавайте поверителността. Макар и децата да имат право да получат акаунт във Facebook и в повечето други социални мрежи след като навършат 13 г., на практика много от тях се регистрират доста по-рано като лъжат за годините си. Можете да си затворите очите за това, но се уверете, че детето ви знае как да бъде внимателно и да спазва правилата за поверителност. Проучете заедно и се уверете, че то разбира кога нещо е публично или с ограничен достъп и кой може да получи такъв. Поговорете за допустимото за публикуване съдържание и обяснете, че „Интернет помни всичко“.

•      Нека пазят паролите за себе си. Предупредете ги да не дават на никого и по никакъв повод паролите от регистрациите си. Най-добрия приятел днес, утре може да реши да ти отмъщава за нещо и от твоя профил да нагруби всички твои познати и приятели, които утре вече ще са ти врагове.

•      Бъдете приятели, не шпиони. Спомням си една майка която се хвалеше, че знае всичко за 15 годишната си дъщеря, защото и е „таен приятел“ във Facebook. Предупредих я да не прави това, но тя не ме послуша, а когато дъщеря и разбра настъпи разрив в отношенията им за години напред. Затова бъдете „явен приятел“ ако искате и ако ви приемат, макар, че не разбирам защо трябва да се бъркате в света на тийнейджърите отново. Направете така, че порасналото дете да ви има доверие и тогава ще знаете всичко за него без да са ви нужни социални мрежи.

•      Кажете им , че неприличните снимки са лоша идея (и обяснете защо). Понякога децата смятат, че споделянето на снимки е начин за изграждане на доверие, но също толкова лесно може да се случи обратното. Тези снимки могат да попаднат в случаен човек, който да започне да ги тормози или изнудва. Те могат също да навредят на бъдещите им взаимоотношения и перспективи за кариера, да не говорим, че ще станат предмет на клюки в училище.

•      Помолете ги да внимават с текстовите съобщения, защото този вид комуникация е ограничен и непълен. Те лесно могат да се тълкуват двузначно, когато другите не чуват тона на гласа ви или не виждат изражението на лицето ви. Така една невинна шега може да се превърне в обида или заплаха.

•         И не на последно място – кибер тормозът. За него е говорено много, но е факт, че близо една трета от децата у нас продължават да се оплакват, че са били жертва на тормоз в мрежата, а това е една от основните причини за опити за суициди при юношите, както и за тежки посегателства върху личността (скорошният случай в Белград). Затова ако като родители или учители забележите рязка промяна на поведението при дадено дете, когато използва компютър или телефон, непременно се опитайте да говорите с него какво се случва и ако трябва се обърнете към специалист.

 Няма как да избягаме или да се скрием от технологиите. Трябва да ги приемем такива каквито са и да се опитаме да извлечем максимална полза от тях, като учим и предпазваме децата си от капаните, които могат да им поставят като им даваме алтернативи и възможности да развиват потенциала и способностите си. И да ги убедим, че технологиите са само част от богатствата на света, който ни заобикаля.

 

Откъс от моя доклад на международната конференция:

 Докосни света „Извън мрежата“

ДА ЗАБРАВИМ ЗА НАКАЗАНИЯТА

 

Не смятате, че вашите деца са като кучетата, котките или папагалите, нали? Тогава защо понякога се стремите да ги дресирате използвайки наказания или награди? Предполагам, защото вашите родители са правили това с вас и то ви се струва в реда на нещата. И техните родители са го правили и казват, че са „станали хора“. Защото това го има още в Стария завет: „Който жали пръчката си, мрази сина си; а който го обича, наказва го от детинство.“ (Притчи Соломонови 13:25).

Но това е било преди повече от 3000 години, а от тогава света се е променил доста, нали? Затова  днес наказанията и наградите имат куп недостатъци:

1.       Родителите поемат цялата отговорност за поведението на децата си. Така единственото, което остава на децата е да бъдат безотговорни 😊

2.       Детето няма възможност да прави избори и да взема самостоятелни решения и като цяло да развие социалната си интелигентност при взаимодействията си с другите.

3.       Децата започват да си мислят, че приемливото поведение е задължително само когато наоколо е човек, който раздава наказанията и наградите. Докато в училище, на улицата и пр. може да си прави каквото поиска.

4.       Усилва се съпротивата на децата, когато ги караме да правят неща, които не искат или не са убедени, че трябва да се правят.

Ще попитате: Какво да правим тогава? Айде наказанията добре, ама защо да не награждаваме доброто поведение?

Ами защото съществуват и по-добри начини за това. Тази алтернатива се нарича "естествени и логически последствия". Терминът е въведен от Рудолф Драйкурс (Children: The Challenge 1966 г.) Този метод има редица предимства в сравнение с първия:

1.         Кара децата (а не родителите) да поемат отговорността за поведението си.

2.         Научава децата, с помощта на родителите си да правят самостоятелни избори за това, което е най-добро за тях.

3.         Позволява на децата да се учат от обективния, естествен или социален ред на нещата, вместо да изпълняват чужди желания.

Знам, че това изглежда малко отвлечено, но нека разгледаме няколко примера за основните различия между логическите последствия и наказанията:

1)         Наказанието демонстрира власт и авторитаризъм:

Например бащата казва: "Димо, загаси този телевизор! Майка ти се опитва да спи!"

Логическите последствия подсказват възможните решения, които биха удовлетворили всички   Те потвърждават взаимните права и взаимното уважение.

Бащата: (телевизорът гърми) "Димо аз разбирам, че е събота сутрин и ти обичаш по това време да гледаш анимационни филми, но мама и аз се опитваме да спим. Затова намали телевизора или си сложи слушалките, които купих. Ако пък искаш иди навън да си играеш. Ти реши какво ще направиш."

2)         Наказанието няма почти никаква връзка с логиката на събитията:

Майката: (ядосано) "Светле! Хиляди пъти съм ти казвала да си оправяш стаята! Не мога да я почистя с прахосмукачката заради този безпорядък по пода. Така, че забрави за срещата с приятелите ти следобед."

Логическото последствие е пряко свързано с резултата от лошото поведение:

Майката: "Светле, днес ще мета с прахосмукачката. Не мога да почистя пода в твоята стая, защото има разхвърляни дрехи и играчки по земята. Затова, ако не си ги прибереш ще ги напъхам в няколко чанти и ще ги поставя в килера."

3)         Наказанието включва лични нападки и раздава морални присъди.

Бащата: (ядосано) "Взел си моя чук без разрешение! Не знаеш ли, че това прилича на кражба? Не знаеш ли, че кражбата е лошо нещо? И сега си го затрил някъде! Да знаеш, че нямаш  джобни, докато не ми го платиш или не го намериш!"

Логическите последствия са безлични. Те не включват елементи на персонална и морална оценка: Иво е взел без разрешение чука на баща си и го загубва. Бащата следва да овладее ситуацията като акцентува върху факта, че чука трябва да бъде намерен или заменен.

Бащата: "Как смяташ да върнеш чука, Иво?"

4)         Наказанието се отнася и до минали постъпки:

Радо е обещал да се върне в къщи в седем часа, но се прибира цял час по-късно.

Майката: (ядосано) "Радо, 8 часа е! Ти винаги закъсняваш! Колко пъти сме се карали за това? Но ти никога не чуваш какво ти се говори. Звънях ти поне 5 пъти. Затова една седмица няма да излизаш с приятелите и ще забравиш, за колелото за което говорихме."

Логическите последствия засягат само настоящето и бъдещото поведение.

Майката: (следващият път когато Радо се кани да излезе) "Не Ради, съжалявам, но ти все още не умееш да се обаждаш и да се връщаш навреме в къщи. Ще ти дам възможност да опиташ отново утре."

5)         Наказанието кара "нарушителя" да се чувства отхвърлен и загубил любовта на родителите си.

Майката на Васил му е казала, че може да си играе с кучето, но ако поеме отговорността да го храни.

Майката: (назидателно) "Не си нахранил Чарли днес и затова не можеш да си играеш с него. Това сигурно ще те научи друг път да не забравяш обещанията си."

Логическите последствия се правят по начин, който е приятелски и съветващ.

Васил: "Мамо отивам да си играя с Чарли."

Майката: (сериозно) "Не, Васко ти нямаше време да му дадеш храна и вода днес, затова ще опитаме утре отново."

6)         Наказанието изисква покорност:

Ина и Нели се дразнят като се ритат една друга под масата на вечеря.

Бащата: "Вие двете или ще престанете веднага или ще ви изгоня от масата, ясно ли е!"

   Логическото последствие предполага избор.

Бащата: "Успокойте се или напуснете масата докато сте готови отново да се върнете и да са храните прилично."

Знам (от собствен опит), че не е лесно да се придържаме към последствията през цялото време. Ние също сме подвластни на емоциите си и често повишаваме тон, гневим се, правим забележки, натякваме … , така лесно превръщаме логическите последствия в наказания.

А има и родители, които просто мълчат „изразително“ . Такива родители обаче крещят със затворена уста. Те предпочитат да отправят скрити послания, които загатват на детето, че е направило пакост и трябва да бъде наказано.

Рецептата е да бъдем постоянни и да търсим обратна връзка от децата си, за това как се чувстват след нашите интервенции. (За това вярвам, че ще стане дума в някоя следваща статия)

Използването на естествените и логическите последствия не прави децата насила послушни. Този подход обаче,  позволява на детето да прави избори и след това да бъде отговорно за решението което е взело, независимо от това какво ще излезе от него - лошо или добро. Повечето от децата на които им е било позволено да вземат контролирано неудачни решения, са се учили от последствията на тези решения.

За да илюстрираме как скритите мотиви могат да унищожат логическите последствия, да вземем следния пример:

Госпожа К. кара всяка сутрин двамата си сина (на 7 и 10 г.) на училище, преди самата тя да отиде на работа. Отегчени от задръстванията и затвореното пространство, те скоро започват да се закачат помежду си, което води до блъсканици и крясъци. След като тя им виква, децата се укротяват за известно време, но след това шумът става още по-силен. Един ден г-жа К. (прочела нещо за логическите последствия) решава да ги използва. На следващия ден, след като разправията започва, тя отбива колата, спира и казва: "Не мога да карам, когато се вдига такъв шум. След като се успокоите ще продължим". Децата наистина млъкват и тя продължава пътя си доволна. Но скоро те отново започват да се държат безобразно и г-жа К. се принуждава за втори път да спре без да каже нищо. Децата се успокояват и пътуването продължава. И това се повтаря още няколко пъти. Хлапаците не спират да се карат, а тя закъснява за работа. Това веднага я кара да тегли една ругатня на „тъпите последствия“ и още по тъпите психолози и да се върне към изпитаните си методи на възпитание - да вика по синовете си.

Това, че г-жа К. спира колата докато децата се умирят е форма на логическото последствие. Но скритият мотив за силово решение превръща нейното последствие в наказание. Тя е прекалено личностно въвлечена. Без думи тя кара децата да разберат, че нейната цел е да ги накара да се подчинят. Децата несъзнателно чувстват това нейно намерение и се противопоставят. Ако тя ги бе оставила сами да решат какво ще правят то ефективността би била и по-голяма. Тя трябваше предварително да ги предупреди, какво ще направи, ако се скарат и да бъде по-последователна със спиранията, дори с риск да закъснеят за училище, а тя за работа.

Другото важно правило е  внимателно да изберем времето, когато ще използваме логическите последствия. Ако започнем да „бомбардираме“ децата си с тях още в момента, когато почнат с лошото поведение и под въздействието на собствените си емоции, то със сигурност ще се издъним. Затова е добре да отложим реакцията си докато се успокоим, освен ако поведението на детето не е опасно за него или за другите.

И накрая нека си припомним, че проблемното поведение на децата ни не е насочено към нас лично. То е резултат от дефицит (внимание, подкрепа, нужда от помощ) за които следва да разговаряме с него, а когато се налага да предприемаме някакви мерки то задължително следва  да отделяме извършителя от извършеното. Затова си представете, че сте започнали да учите детето си на нещо което вие умеете добре (например да свири, да рисува или да се занимава със спорт). Знаете, че детето ви ще греши в началото и затова ще бъдете по търпеливи. Ако се научите да приемате по този начин всички видове грешки, ще погледнете на лошото поведение като на натрупващ се житейски опит, а не като посегателство върху вашия собствен авторитет.

А повече практически съвети за прилагането на естествените и логически последствия, ще ви дам следващия път.

До скоро

ПУБЕРТЕТЪТ. Ръководство по отстраняване на неизправности. Част Пета.

 Диагностика на двигателя, или как да изслушваме децата си.

 

Бях поизоставил серията статии за пуберите, но сега дойде време да я продължа. Само да ви припомня, че цялата история започна с един разговор с баща, който използваше термини от автомобилите за да опише отношенията със сина си. (Вижте първата част от поредицата.) Затова и започнах до пиша това ръководство. За хора, които разбират от автомобили, но не и от пубертети. 😊

При днешните коли, както знаете, всичко става по електронен път. За правилната диагностика на двигател се нуждаете от компютър, сканиращо устройство и подходящ софтуер. И готово … Остава само да разчете кода, да намерите дефектиралата част и да я смените. Палите и заминавате.

С пубертетите е малко по-трудно. Няма компютри и софтуер, които да ги разгадаят. Затова ще трябва да се научим да говорим с тях и да ги диагностицираме по думите, чувствата и поведението им.

И така: Как да диагностицираме ?

Ще трябва да започнем от себе си. Ако не успеем да калибрираме собствените си „скенери“ няма как да разберем детето си. Защото много от  нас се стремят да не показват чувствата си на гняв, разочарование, страх, дори привързаност и любов защото смятат това за нещо срамно и дори за признак на слабост. И точно за това ние най-често  не успяваме да разпознаем и да  се справим с тези чувства, когото ги видим в тийнейджърите. По инстинкт реагираме защитно и в непохватността си често се вживяваме в някоя от следните роли:

Началникът. Родител, които играе тази роля  се стреми да оказва постоянен контрол, включително и върху чувствата на детето си. Той дори забранява пред него да се изразяват чувствата, които не му се харесват. Заповедите, заплахите, и наказанията са инструментите, с които Началникът постоянно се стреми да се налага.

Моралистът. Моралистът е човек които винаги казва "трябва": "Ти трябва да правиш това, ти трябва да направиш онова". Моралистът е много заинтересован другите да имат "нормални" чувства.

Всезнайкото. Този родител се опитва да докаже на децата си, че възрастните поради многогодишния си опит имат отговор на всички въпроси. Всезнайкото постоянно мърмори, съветва, апелира към разума на детето и се опитва на всяка цена да докаже колко е значим.

Съдията. Родителят играещ тази роля изначално смята другите виновни. Той се мъчи да докаже, че винаги е прав, а децата му са малки и глупави.

Критикът. Подобно на Съдията, Моралистът и Всезнайкото, родителят играещ тази роля държи винаги да бъде прав. Но Критикът разчита на подигравките, обидните думи, сарказмът и шегата, за да се "справи" с чувствата на тийнейджъра.

Психоаналитика. Той винаги се опитва да анализира проблема. С най-добри намерения държи да чуе всички подробности - така, че по-лесно да контролира. Той задава въпроси, поставя диагнози, анализира, съветва.

Утешителят. Родителят, който играе тази роля се опитва да се измъкне от ангажиментите си, като се отнася повърхностно към чувствата на порасналите си деца. Когато те имат проблем,  той без дори да ги изслуша, мимоходом успокоява, потупва по гърба и се преструва че всичко е на ред.

Посочените модели безспорно са неефективни  и ни пречат да разберем какво точно се случва. И за да станем по-добри слушатели, трябва да се стараем да ги избягваме.

Но как да станем по-добри слушатели ?

Първото което трябва да направим е да поставим общуването с децата си на принципите на взаимното  уважение, а това означава всички да могат свободно и открито да изразяват мненията и чувствата си, без да се страхуват, че ще бъдат подиграни или отхвърлени. Вие може да не сте съгласни с децата си, но трябва да им покажете, че приемате техните чувства. И правете това, както с тона, така и с думите, които използвате.

Второто важно нещо е концентрацията. Това означава внимателно и честно, с всеки свой поглед, жест или мимика да казвате: "Слушам те" Понякога добрият слушател трябва просто да мълчи, а в други случаи активно да изслушва.

Затова и третото важно нещо е да се научим да слушаме активно.  Какво означава това? Да изслушаме децата си означава да разберем и приемем чувствата, които стоят зад това, което казват и не казват. Знаем, че когато един тийнейджър е разстроен губи реалния си поглед върху ситуацията (бурята на хормоните). Но когато слушаме активно, можем да помогнем на пубертета да говори откровено, независимо от това, че чувствата му го „заслепяват“. Т.е. можем да отразим и изясним тези чувства, за да му помогнем да разреши проблема си. Ето един пример за такова слушане:

Тийнейджъра: "Този учител е мега гаден! Никога няма да ми пише повече, колкото и да се напъвам!"

Родителят: "Ти здравата си му се ядосал, разочаровал си се и сякаш си готов да се предадеш."

Това на пръв поглед не решава нищо, но рефлекса върху чувствата предполага разбиране и подкрепа.  Активното слушане осигурява един вид огледало за пубера, където той може да се види по-ясно. С други думи това е вид неоценъчна обратна връзка, която дава възможност да продължим разговора. Затова и подобен тип отговори се наричат отворени. Обратно, затворен отговор би бил  този, който показва, че слушателят нито е чул нито е разбрал казаното. Затворените отговори нарушават и прекъсват общуването.

Ето още един пример за разликата между за затворените и отворени отговори:

Тийнейджъра: Много е гадно, че Боби и другите от тайфата не ме искат с тях. Сега няма с кого да излизам.

Затворен отговор:  Е, не може да става винаги както на нас ни се иска, нали?  Такъв е животът.

Отворен отговор: Изглежда никой не го интересува, че се чувстваш изоставен.

Първата реакция не приема чувствата на детето и ги игнорира. Тя блокира общуването и то се чувства отхвърлено. Докато втората реакция, показва разбиране, приемане и загриженост. Така детето може да се реши да каже още от това което го измъчва.

Умението да слушаме активно предполага обаче и способността да различаваме и изразяваме голямото разнообразие от чувства на които хората са способни. То не дава оценки, а насърчава тийнейджъра да продължава да говори, разбирайки, че го чуват.

Общуването без думи

Сигурно вече знаете, че думите окозват едва 8% влияние на слушателя в прекия разговор. Останалото влияние идва от невербалните послания, които изпращаме с мимиките, жестовете, тона и тембъра на гласа си. По поведението ни, по израза на лицето ни, по тона, винаги си личи дали слушаме и разбираме. Затова отвореното слушане предполага и съответния език на тялото.

Обратното също е важно - ние да разпознаваме невербалните послания на тийнейджъра.  Добре е да разбираме значението на начумерения поглед, широката усмивка или обляното в сълзи лице. Ето защо е важно да се  научим да  обръщаме внимание и на други неща, освен на думите. Така и нашити отворени послания ще бъдат по точни: "Намръщената ти физиономия говори, че изглежда не си съгласен с мен" или "Когато очите ти светят, зная че си щастлив"

Но искам да ви предупредя, че започвайки да използвате активното слушане, ще се натъкнете най-напред на  сащисаното изражение на пубертета. Той може да ви се тросне: „Какво ти пука как се чувствам!“ или просто да млъкне. Ще бъде изненадан, че говорите за неща, за които до сега не е и ставало дума. Затова запазете самообладание и най-важното не го насилвайте да споделя чувствата си. Това ново преживяване може да го притесни и вашите добронамерени реплики да се възприемат като опит за намеса в личния живот. Ще имате много възможности да опитате пак, стига да сте последователни. Порасналото ви дете е свободно да приеме или да отхвърли предложението ви за помощ. И не се обезсърчавайте ако не отреагира веднага. Някой ден със сигурност ще се сети да го направи.

Накрая малко помощ. (Повече ако ми се обадите за консултация) 😊

 

Някои техники при използването на активното слушане:

 

1.     Запазете известна уклончивост на вашите твърдения, тъй като не можете да сте абсолютно сигурни в чувствата на детето. Затова наблюдавайте тона на гласа си и избягвайте да звучите като врачка.

2.  Не прекалявайте с активното слушане. Непрекъснатото “бомбардиране” на детето с отразяващи въпроси, може да му омръзне. Не реагирайте на всяко намусване или подхвърлена реплика. Използвайте личната си преценка. С повечко късмет ще можете да определите кога пубера ви иска да разговаря с вас и кога не.

3.  Понякога активното слушане може да затвърди някоя от погрешните цели на тийнейджъра: например, ако демонстрира непрекъснато един и същи проблем, това означава, че е намерил ефективен начин да получава вашето внимание и съчувствие и няма да има намерение да се променя.

4.    От време на време тийнейджъра ще се опитва да използва манипулацията с чувствата за отмъщение или за да ви манипулира. В зависимост от случая вие можете да решите дали да го изслушате или да се оттеглите. Но в случаите, когато се налага да откажете внимание на детето си, не бива да пропускате да засвидетелствате и положителното си отношение към него. Например като признаете усилията, които влага, за да направи нещо хубаво.

 Когато установите, че активното слушане започва да работи, тогава вече сте готови да минете на следващото ниво  - изпробването и използването на алтернативи. Обикновено децата сами решават проблемите си, стига да бъдат изслушани от някой възрастен, който да ги разбере. Но те могат да станат още по-ефективни и да придобият по-богат опит в решаването на проблеми, ако им помогнете да разберат преимуществата и недостатъците на различните решения които взимат. Но за това по-нататък…

 Важното е, че сега знаем как да си помогнем да разберем, какво преживява нашия пубертет, как се чувства и какво възнамерява да прави.