Страницата на Иван Игов

 

ДА ПОГОВОРИМ ЗА КИБЕР ПРИСТРАСТЯВАНЕТО

 

Нека започнем от хаоса и тъмнината. (В края на краищата така започва и Библията.)

Но тук става дума за хаоса в терминологиите на пристрастяването към всичко, свързано с компютрите, телефоните и Интернет технологиите.

Като практически психолог, занимаващ се главно с консултиране на деца и юноши, за мен е важно да имам ясно разбиране за проблема, за да мога да открия неговия генезис, развитие и решение. Но в  терминологията такова разбиране няма. Някои го наричат „болестна зависимост“, но такава зависимост не е официално отбелязана в Наръчника на психическите заболявания (на Американската психиатрична асоциация), а в Международната класификация на болестите (ICD-11) е включено само пристрастяването към видео игри при възрастни. И както справедливо отбелязва директорът на Центъра за обучение и развитие към Child Mind Insititute в Ню Йорк – д-р Matthew M. Cruger, „При зависимостите имате вещество, което променя начина, по който реагирате и ви кара да разчитате на него за да функционирате. Това не се случва тук. Не се развиват и по-високи нива на толерантност. Не се нуждаете от все повече време пред екрана, за да може да съществувате.“

За да се опишат проблемите при използването на кибер технологиите се има и всякакви други термини като:

·     Интернет зависимост

·     Натрапчиво използване на Интернет

·     Зависимост от интернет игрите

·     Проблемно използване на интернет

·     Пристрастяване към видеоигри

·     Използване на патологични технологии

·     Пристрастяване към онлайн игри

·     Зависимост от мобилен телефон

·     Пристрастяване към социални мрежи

·     Зависимост от интернет порнография.

 

През 2017 г. американският детски психиатър д-р Aric Sigman въвежда термина „Разстройства на зависимостта от екрана“ (SDD) или „Екранна зависимост“ с идеята, че обединява всички изброени по-горе. Но аз не съм особено очарован от това.

В 40 годишната си практика съм успял да проследя всичко свързано с дигиталната ера. Пред очите ми се появиха персоналните компютри, развиха се компютърните игри, появи се Интернет, мобилните смартфони, социалните мрежи и пр. Смениха се три поколения деца и юноши – Y (Милениумите), Z и сега Alpha. И не виждам как екранът предизвиква зависимост. Има ли зависимост тогава от кино екрана или телевизионния екран? 

Нека обобщя: за да е зависимо, означава детето  не само да прекарва повече време пред компютъра от това, което очакват родителите му, но и това да измества всички други дейности, характерни за възрастта, като общуването с връстници, спорт, училище – дори хигиена и сън. Тоест юноши, които изтласкват всичко останало от живота си. Но такива юноши няма или ако има, причината е другаде (аутизъм, обучителни затруднения, депресивни състояния, употреба на наркотични вещества), а Интернет просто маскира първопричината. 

Но пък терминът „зависимост“ много се харесва на родителите, които по този начин са готови да свалят своята отговорност за това, че не общуват достатъчно с децата си. А и обществото като цяло има нагласата да патологизира нормалното поведение на тийнейджърите (и така е било във всички времена и народи). Още повече, че последните две поколения деца и юноши – Z и Alpha (родени съответно след 1997 и 2010 гг) са изцяло потопени в света на кибер технологиите, които за техните родители са само средство, а не част от съществуването им.

Новите поколения и кибер технологиите

 През 90-те години на двадесети век, американските изследователи William Strauss и Neil Howe въвеждат спорната теория за повтарящия се цикъл на поколения, свързани с промяната на конкретен архетип на обществото. Всяка промяна на този архетип отваря нова ера (наречена обрат) с продължителност около 15–20 години, в която съществува определен социален, политически и икономически климат и обществени настроения. Проследяването на поколенията започва от 1914 г. (т.нар. „Изгубено поколение“) до днес. Въпреки, че търпи много критики, тази теория се налага все повече, особено в западния свят, защото дава някаква хронология на различните исторически модели на поведение в обществото.

За да бъда честен, аз изобщо не приемах на сериозно теорията на Strauss–Howe. Смятах я за нещо като „социален хороскоп“, докато не се сблъсках челно с нея.

А се случи следното: преди около 5 години ми бе възложено да оценя потенциала на група млади хора, които кандидатстваха за стажантски позиции в голяма българска компания. Това бяха първите от поколението Z, които излизаха на пазара на труда.

Оценката на потенциала е стандартизирана процедура, която се прави с няколко вида методи, включително и с психологически тестове. Един от важните за мен е тестът за обучителни способности, който надеждно може да предскаже колко бързо един млад човек може да се адаптира в  бизнес среда, учейки нови неща и овладявайки съответните компетентности.

Каква бе изненадата ми, когато резултатите на тези стажанти се оказаха значимо по-ниски от тези на стандартната извадка от други възрастни. А би трябвало да е обратно, предвид факта, че са по-млади и гъвкави. 

В другите оценки също имаше разлики. Стажантите бяха по-големи индивидуалисти, по-интровертни, но активно търсещи социални контакти, а кариерната им мотивация бе насочена главно към постигане на стил на живот, балансиращ кариерата със свободното време.  Изненадите бяха много и това ме накара да се разровя по-подробно в изследванията за това поколение по света и събрах достатъчно доказателства, че получените от мен резултати са адекватни. Най-важното от тях бе, че това първо родено в дигитална среда поколение възприема света и се учи по различен начин. Докато по-старите поколения учехме главно по абстрактно-логически схеми (така както се преподава в училище), то поколението Z преоткри активното учене (Jerome Bruner), в което детето вместо да изучава пасивно съдържанието, открива, свързва и пренарежда стимулите, за да ги адаптира към своята познавателна схема. Нещо като пъзел, който може да не трупа много конкретни знания, но стимулира и развива креативността. Пример за това е фактът, че в последните двадесет години всички световни турнири по математика и информатика се печелят от деца и юноши, учещи в Китай, където достъпа до Интернет е регулиран и ограничен. Но по иновации страната е едва на 16 място в света. Водещи са Швейцария, Финландия и Южна Корея, които са водещи и по достъп до Интернет.

С две думи – първото дигитално поколение порасна и успешно завършва образование и започва кариера. И то не е по-лошо от останалите поколения, макар и по-различно.

Какво ще се случи при поколението Alpha не знам. Има много и противоречащи си изследвания. Повечето от децата от това поколение са още в началното училище. Те са свързани с дигиталните технологии още от люлка и това вероятно също ще се отрази върху тяхното обучение и общуване, ще ги прави различни, но не вярвам да са по-малко успешни. (Стига да не преживеят още една пандемия)

 Моето определение

 Да се върнем към определенията. Аз предпочитам да говоря за кибер пристрастяване (cyber addictive behaviours - CAB), като процес, който се развива във времето и не достига фаза на зависимост при децата и юношите, както е при използването на наркотични вещества, например. Освен това прилагателното cyber (кибер на български) обединява представите за компютри и компютърни мрежи, (като Интернет) и не си занимава с екрани 😊. Да не забравяме, че има и хора, които се пристрастяват към компютрите и телефоните си дори като хардуер. Те постоянно следят новостите на компютърния пазар и не могат да се успокоят докато нямат най-новите джаджи – най-бързия процесор, най-добрата видео карта или последния модел iPhone. Но това също не се отнася пряко до децата, тъй като те нямат необходимите средства да купуват всичко това.

 Фази в развитието на кибер пристрастяването (cab)

 Мога да кажа, че CAB преминава през различни фази и в зависимост от това може да имаме различна стратегия за справяне при децата и юношите. Критерий за това най-често е спазването на приетите норми или правила за употреба. Такива има разписани например от American Academy of Pediatrics (AAP). Това не означава определено време в минути и часове, а разумни ограничения в свободното време. Правила, които са обсъдени и определени заедно с децата, например на седмичния семеен съвет. (Те, разбира се, трябва да важат и за вас). Тези правила биха могли да определят неща като:

•      Обозначаване на пространства без медии, като спалнята или столовата по време на вечеря.

•      Не използване на Интернет по време на неща, които правите заедно – излети, разходки, хранене навън и пр.

•      Семейни събирания и срещи с приятели.

•      Вечер и сутрин преди и след определени часове, които могат да са различни през уикенда или събота и неделя, но не отнемат от времето за почивка.

•      Правила за ползване на смартфон в училище. (Тъй като в обществените училища ги има, но те почти никъде не се спазват).

 

Първа фаза – Повишена употреба.

Щом децата ви активно са участвали във въвеждането на правила и се стараят да ги спазват през повечето време, то всичко е наред. Но ако понякога се опитват да ги заобикалят, капризничат и се сърдят, когато им ги напомняте или се крият от вас, то вече имаме повишена употреба. При това интересите им към спорт, срещи с приятели, забавните неща, които правите заедно се запазват.

Това, което може да направите е да приложите последствията, които сте договорили, но без да прибягвате до наказания. Не бива да превръщате ползването на компютъра или телефона в наказание или награда за добро поведение. Технологиите са изключително привлекателни за децата и ако станат предмет на „възпитателна мярка“ ги правите още по-желани, като по този начин увеличавате шансовете детето да ви манипулира.

 Втора фаза – Прекомерна употреба

При тази фаза детето или юношата не се разделят с телефона или се заседяват пред компютъра, като често пренебрегват правилата, които сте въвели заедно. Оправдават се с учене, спешни проблеми с приятели и съученици и пр. Отказват да ви слушат и предизвикват скандали и препирни. В същото време се забелязва спад във времето, което прекарват с приятели, спорт и др., но не страдат училищните постижения.

Почти сигурно е, че трудно можете да се справите сами. Опитайте да разговаряте повече с детето за неговите интереси извън кибер технологиите и ги стимулирайте. Прекарвайте повече време заедно с неща, които са интересни и привлекателни за децата и юношите, като новите настолни игри или посещение на ескейп стая. Опитайте се да предоговорите правилата, като въведете и нови последствия.

 Трета фаза – Пристрастяване

Тази фаза съм наблюдавал само при юноши в горна училищна възраст (14 -19 г.). Тук не важат никакви правила и ограничения. Телефонът е винаги в ръката, а игрите в мрежа могат да са по цяла нощ. Срещите навън с приятели намаляват, училищния успех страда, често дори не се ходи на училище с дни.

Тук не бихте могли да се справите сами по никакъв начин, защото това пристрастяване всъщност прикрива редица личностни и междуличностни, често и семейни проблеми, които са се натрупали така, че юношата по-скоро се опитва да избяга от реалния свят, където се чувства неудачник, в един виртуален свят, където може да бъде успешен по много начини и да се преобрази в когото си иска. Един случай като пример за това:

П.Н. на 14 години, ученик 8 кл. в елитна математическа гимназия. Повече от седмица не ходи на училище. Излиза сутрин и вместо на училище отива в компютърен клуб. Играе до ранния следобед и се връща в къщи, все едно нищо не се е случило. И преди е имал проблем с игрите, затова баща му прибира скъпия геймърски компютър и смартфон.

П.Н. е дребен за възрастта си, затворен и дистанциран. Единствено дете. Добър математик и без проблем влиза в елитна гимназия. Винаги е предпочитал компютъра пред общуването с връстниците, но за родителите му това не е било проблем („Ще стане IT“) .

От няколко месеца обаче, стои основно пред компютъра и играе Call of Duty, понякога по цяла нощ. Хвали се, че е много „надобрял“ и го търсят отбори от целия свят. Родителите му (юристи работохолици) започват да се притесняват за успеха му в новата гимназия, а когато разбират, че ходи без домашни и има ниски оценки му прибират компютъра и смартфона „докато не се стегне“. В резултат момчето започва да играе в клуб и да бяга от училище.

Първите месеци в елитна гимназия са много трудни за всяко дете. Всички ученици са с висок успех, повечето лидери в предишното училище, и настава тежка конкуренция. По-късно това съперничество изгражда успешни хора и приятелства, но не при всички. Някои не успяват да се адаптират и се изолират. П.Н. не намира приятели и подкрепа в училище и затова търси нещо друго, което да го направи значим в неговите очи и тези на другите. И това е Call of Duty, играта която му осигурява успех и приятелства. Извън нея се чувства никой.

Справянето с подобен проблем изисква както ангажираността на семейството, така и помощ от училището. На първия етап постигнахме договореност с родителите за причините това да се случва и стъпките за излизане от порочния кръг. Споразумяхме се за връщане на компютъра, нови правила, както и какво ще следва, ако някои от договореностите не се спазват.

На втория етап потърсихме общи неща, които могат да се правят заедно в семейството, като родителите обещаха да намерят време за това. Оказа се, че на всички би им било интересно да играят на настолни куестове и дори си определиха време през седмицата за това. Намериха и други общи неща, като музиката и концертите, например.

За третия етап помогна училището. Колегата училищен психолог се отзова и поговори в класа за проблемите на техния съученик. Както и очаквахме, повечето деца откликнаха и започнаха да го канят да се прибират заедно от училище, на общи срещи и събирания. Скоро всичко си дойде на мястото, освен мечтата на момчето като порасне да стане професионален геймър. Надявам се, че му е минало.

 Превенцията е най-добрата терапия

 Всичко сме съгласни с това. Ето защо, заимствайки от препоръките на The Child Mind Institute бих посъветвал родителите да правят следното, в зависимост от възрастта:

 Ранно детство (0-4 г.)

Производителите бързо се усетиха, че дори и на най-малките деца им трябва някоя IT джаджа. „Вместо да посяга към телефона на майка си, не е ли по-добре да сложите таблет в количката или кошчето?“, препоръчват те.

Но American Academy of Pediatrics са категорични – избягвайте гледането на телевизия и други развлекателни медии ако детето ви е под 18 месеца. След това постепенно бихте могли да го включвате в гледането на конкретни програми и специализирани забавни клипове, но заедно с вас, за да можете да обяснявате и отговаряте на въпроси. Освен това:

•      Бъдете пример на децата си, защото в тези години вие сте основния обект за подражание. Малките деца забелязват всичко  - така се учат. Още преди детето ви да има собствен телефон или таблет, покажете му как трябва да ги използва и къде не. Не проверявайте съобщенията си на масата за вечеря. Гледайте хората, когато разговаряте, а не в телефона си и пр.

•      Един от най-важните модели за развитие на интелекта на малките деца е т.нар. „свободна игра“, където те решават какво да правят и как да го правят и играят просто заради самата игра. Но това може да стане само с традиционни играчки, а не с електронните, за да стигнат до следващото ниво или да научат някое конкретно умение. Децата трябва да изпитат забавлението, да измислят свои собствени правила и да ги нарушават, докато се усъвършенстват.

•      Оставете таблета у дома. Въпреки че са полезни по време на дълго пътуване с кола или самолет, на таблетите и другите екранни устройства не им е мястото в количката или колата. За децата е важно да имат възможност да се огледат и да намерят забавление в реалния свят.  (Четири годишната ми внучка се вози в колата към морето. „Янче, я виж конче“, казва леля й, седяща до нея. Яна вдига глава от таблета, поглежда през прозореца и отговаря: „Да, съвсем като истинско!“ и отново навежда глава към екрана.)

         Деца в ранна училищна възраст (5-11)

Старайте се да не губите контактите с децата си, когато гледат или играят на нещо:

•    Провокирайте тяхната активност. Осигурете алтернатива, ако виждате проблемни взаимоотношения (включително приятелства) или нереалистични стандарти за външния вид.

•      Въведете родителски ограничения. Обяснявайте защо го правите. Така децата няма да се стремят да ги заобикалят.

•      Подкрепяйте всяко забавление без технологии – разходки, спортуване, четене на книги, срещи с приятели, защото разнообразието е важно за балансирания живот.

•      Насърчавайте децата си да развиват широк кръг от интереси. Моделирайте и себе си, като правите това. Нека децата ви видят как четете книга, майсторите нещо или се занимавате с хобито си. И накрая, обяснете, че тези неща са също толкова интересни, колкото и времето пред екрана. Не ги представяйте като алтернатива, а като нещо различно.

•      Бъдете готови децата ви да открият порното. Една четвърт от мрежата е пълна с подобно съсържание, така че не може да го игнорирате. Рано или късно децата ще попаднат на него. Затова по-добре да говорите с тях за това какви са тези сайтове и защо се правят. Ако го чуят от вас, тогава ще бъде много по-вероятно да ви помолят да им обясните какво виждат онлайн или чуват от приятели на улицата. И ако гледат порно, нека знаят, че видяното е далеч от реалността, а истинския секс е част от привличането и любовта.

 Тийнейджъри (12+)

Продължавайте да разговаряте с децата си и да ги съветвате как да използват най-добре технологиите. Децата ви вече имат собствени устройства и много собствени интереси, за които е добре да споделят. Въпреки че порастват, те все още имат нужда да говорят с вас, не само с приятелите си. И още:

•      Насърчавайте поверителността. Макар и децата да имат право да получат акаунт във Facebook и в повечето други социални мрежи след като навършат 13 г., на практика много от тях се регистрират доста по-рано като лъжат за годините си. Можете да си затворите очите за това, но се уверете, че детето ви знае как да бъде внимателно и да спазва правилата за поверителност. Проучете заедно и се уверете, че то разбира кога нещо е публично или с ограничен достъп и кой може да получи такъв. Поговорете за допустимото за публикуване съдържание и обяснете, че „Интернет помни всичко“.

•      Нека пазят паролите за себе си. Предупредете ги да не дават на никого и по никакъв повод паролите от регистрациите си. Най-добрия приятел днес, утре може да реши да ти отмъщава за нещо и от твоя профил да нагруби всички твои познати и приятели, които утре вече ще са ти врагове.

•      Бъдете приятели, не шпиони. Спомням си една майка която се хвалеше, че знае всичко за 15 годишната си дъщеря, защото и е „таен приятел“ във Facebook. Предупредих я да не прави това, но тя не ме послуша, а когато дъщеря и разбра настъпи разрив в отношенията им за години напред. Затова бъдете „явен приятел“ ако искате и ако ви приемат, макар, че не разбирам защо трябва да се бъркате в света на тийнейджърите отново. Направете така, че порасналото дете да ви има доверие и тогава ще знаете всичко за него без да са ви нужни социални мрежи.

•      Кажете им , че неприличните снимки са лоша идея (и обяснете защо). Понякога децата смятат, че споделянето на снимки е начин за изграждане на доверие, но също толкова лесно може да се случи обратното. Тези снимки могат да попаднат в случаен човек, който да започне да ги тормози или изнудва. Те могат също да навредят на бъдещите им взаимоотношения и перспективи за кариера, да не говорим, че ще станат предмет на клюки в училище.

•      Помолете ги да внимават с текстовите съобщения, защото този вид комуникация е ограничен и непълен. Те лесно могат да се тълкуват двузначно, когато другите не чуват тона на гласа ви или не виждат изражението на лицето ви. Така една невинна шега може да се превърне в обида или заплаха.

•         И не на последно място – кибер тормозът. За него е говорено много, но е факт, че близо една трета от децата у нас продължават да се оплакват, че са били жертва на тормоз в мрежата, а това е една от основните причини за опити за суициди при юношите, както и за тежки посегателства върху личността (скорошният случай в Белград). Затова ако като родители или учители забележите рязка промяна на поведението при дадено дете, когато използва компютър или телефон, непременно се опитайте да говорите с него какво се случва и ако трябва се обърнете към специалист.

 Няма как да избягаме или да се скрием от технологиите. Трябва да ги приемем такива каквито са и да се опитаме да извлечем максимална полза от тях, като учим и предпазваме децата си от капаните, които могат да им поставят като им даваме алтернативи и възможности да развиват потенциала и способностите си. И да ги убедим, че технологиите са само част от богатствата на света, който ни заобикаля.

 

Откъс от моя доклад на международната конференция:

 Докосни света „Извън мрежата“