Страницата на Иван Игов

 КАК ФОРМИРАМЕ ДЕТСКИТО ПОВЕДЕНИЕ,

БЕЗ ДОРИ ДА СЪЗНАВАМЕ ТОВА

 

„Крушата не пада по-далеч от дървото“. Май това е най краткото популярно определение за влиянието на родителите и близкото обкръжение на поведението на децата. И макар да знаем, че това не е съвсем вярно, често го повтаряме.

Както стана дума в един предишен материал, личността се формира като сложен конгломерат от вродени и придобити фактори, които я правят нещо уникално и неповторимо. Но все пак влиянието което окозваме като родители върху децата ни, има важно значение. И често това става без да го съзнаваме, просто в реда на нещата от живота:

 

ЕМОЦИИТЕ

Емоциите са задължителна част от нашето съществуване. Представете си само какъв би бил животът ни без тях. Ако нямаше тъга и мъка, не би имало радост, щастие или любов. Животът ни би бил скучен без емоции, както светът без цветове.

Но откъде идват емоциите? Защо понякога им се подаваме - дразним се и се ядосваме, страдаме и плачем. Защо някои от нас умеят по-добре да се владеят, а други са „кълбо от емоции? Ако не трябва да се караме на децата си, то какво да правим с “нервите си”?

Обикновено се отнасяме към емоциите като към тайнствени сили, които нахлуват у нас отвън. Тогава казваме: "Той ужасно ме нервира!" или "Тя ще ме побърка!"

Но се оказва, че всъщност всеки от нас е отговорен сам за своите емоции. Нека се опитаме да го обясним:

В основата на всяко поведение, включително и лошото, стои определена потребност - от комфорт, внимание, приемане, любов и мн. др.  Емоциите ни са “индикаторът”, който показва до каква степен тези потребности са задоволени. Ако другите ни пренебрегват, ако се отнасят лошо с нас или просто ако ни пречат, ние преживяваме отрицателни емоции (напрежение, раздразнение, гняв и пр.). И обратно - ако получаваме това което ни е необходимо и което удовлетворява потребностите ни, се чувстваме добре.

Но върху емоциите ни оказват влияние и нагласите (отношения и поведения, основани на произволни мотиви). Затова и се чувстваме така, както се отнасяме към нещата около нас. Ако смятаме например, че хората са дружелюбни и заслужават доверие, то чувствата ни към тях стават позитивни и изпитваме привличане. Ако обратно, приемаме, че повечето хора в обкръжението ни са лоши и не заслужават доверие, то и чувствата ни към тях стават враждебни и започваме да ги избягваме.

Родителите обикновено се дразнят от децата си, защото те често правят не това, което се иска от тях.

Враждебните чувства на гняв и раздразнение са естествени, но тяхната проява има за цел по-скоро да контролира детското поведение. Ако родителите приемат, че на децата им е необходим друг вид контрол (като се поставят граници и децата се оставят сами да вземат решения и да се учат от последствията), тогава отпадат и причините за лошите чувства.

Децата бързо се научават да използват емоциите си за да постигат някоя от споменатите в предишна статия цели, описани от Рудолф Драйкурс.

Да вземем например децата, които са открили "силата на сълзите". Те често я използват за да се наложат или за да си намерят извинение, когато не успяват да се справят с нещо. Виждали сте ги нали: устните им се разтреперват, очите им се насълзяват, разхълцват се. Те сякаш искат да кажат на всички: “Внимание огнеопасно! Отнасяйте се внимателно с мен за да не избухна". Родителите на тези деца са склонни да ги смятат за слаби и уязвими, т. е. постоянно нуждаещи се от закрила. Те си казват: "Аз трябва да съм внимателен с нея, тя толкова лесно се засяга".

На в същност, такива деца съвсем не са слаби и невинни. Напротив, те използват сълзите си за да принудят другите да се отнасят с тях по специален начин.

От друга страна привидната "чувствителност" на тези деца често подтиква връстниците им да ги смятат за “лигльовци” и да се отнасят грубо към тях. Това ги кара още по-често да избухват в сълзи, а израза на това самосъжаление, кара родителите им веднага да им се притичват на помощ т. е. отново да ги третират като нещо много специално. Така, като "свръхчувствителни" тези деца постигат двойна изгода: Първо - връстниците им обръщат внимание като се заяждат с тях (това не е най-доброто отношение, но е за предпочитане пред игнорирането). И второ - възрастните им съчувстват, опитват се да ги защитят и така се отнасят с тях по „специалния“ начин, който целят.

Понякога, разбира се, родителите губят търпение с „чувствителните“ си деца. Но тогава малките манипулатори наистина ги карат "да си платят с лихвите", като надминават себе си, представяйки се за безкрайни страдалци. Родителите започват да се чувстват отново виновни и на всяка цена се мъчат да поправят "грешките си".

Веднъж разбрали как децата използват чувствата си за манипулация (разбира се, несъзнателно), ние можем отново да си върнем самочувствието и контрола. Измъкването от порочния кръг е възможно само ако се въздържаме и не реагираме спонтанно в случаите, когато децата ни използват емоциите си. Така и те един ден ще разберат, че отговорността за собствените им емоции е необходима част от съзряването им.

 

СТИЛ НА ЖИВОТ

Още от най-ранно детство, ние си изграждаме представи за това кои сме, кои са другите около нас, кои са най-значимите неща в живота ни, как можем да живеем с другите хора. Това са нашите нагласи и убеждения, които характеризират т. н.  стил на живот.

Но тези основни представи често могат да бъдат погрешни. Повечето от тях сме формирали тогава, когато сме били много малки и когато липсата на достатъчен опит ни е подвеждала да правим погрешни преценки и обобщения. За съжаление много от детските ни представи и до днес са ръководни в живота ни, което и храни психоаналитиците 😊

Ето защо е толкова важно да познаваме факторите, които формират житейските модели на поведение на децата ни. Знаейки това, ние ще можем по-добре да ги подкрепяме и подпомагаме.

И така, четири са основните фактори които влияят върху жизнения стил на децата ни:

1)Семейната атмосфера и семейните ценности.

Съвкупността от отношения, съществуващи между членовете на едно семейство, се нарича семейна атмосфера. Тя може да бъде конкурентна или кооперативна; приятелска или враждебна; авторитарна или демократична. Семейната атмосфера осигурява бъдещия модел на човешки отношения за децата ни.

Общите мотиви, нагласи, интереси и цели в едно семейство се наричат семейни ценности. Те определят сходството между деца и родители. Ако всички имат спортни, музикални или академични дарби, тези интереси могат да станат семейни ценности. Членовете на едно семейство понякога осъзнават някои от тях, а други могат да останат скрити. Парите,  трудолюбието, ученолюбието по-лесно се познават, докато стремежът към власт, контрол, успех, не рядко са неосъзнати ценности.

Децата не могат да останат неутрални спрямо ценностите на които семейството държи и всеки трябва да реши сам дали ще се съобразява с тях или не. Например, в семейство където религията е ценност, едно дете може да прегърне вярата на родителите си, докато друго може да стане атеист. За да стане дадено убеждение семейна ценност, то трябва най-напред да се споделя и от двамата родители. Например, ако в едно семейство майката вярва, че доброто образование е ценност, а бащата, че е губене на време, децата сами трябва да решат кои идеи ще приемат и кои ще отхвърлят.

2)Полови роли

В основата на всяко човешко поведение лежат половите роли и стереотипи. Половите роли демонстрирани от родителите са модел за децата. От майките и от бащите си те разбират кое се приема за мъжки и какво за женски роли. Децата основават нагласите си спрямо противоположния пол като наблюдават поведението на родителите си, но те могат да приемат или отхвърлят тези модели в бъдеще, когато ги осъзнаят.

3)Семейната система

Всяко семейство може да се разглежда като система от отношения, които свързват по определен начин неговите членове, определят тяхното място, права и отговорности. Всяко дете има различна позиция в семейството и възприема всички събития от собствената си гледна точка. Семейната система се обяснява с връзките между членовете й и пряко влияе върху различията между децата. Например, първородното дете оценява някои отношения в семейството по по-различен начин в сравнение със следващото по ред.

Съперничеството между децата в семейството е друг важен фактор за личностното им развитие. Така някои от децата се справят, а други не. Децата обикновено се влияят по-силно от брат или сестра, които се различават по нещо от тях.

Затова внимателно оценете ситуацията в собственото си семейство. Преценете мястото на което се намира всяко от децата ви по възраст - първо, второ и т. н. Всяка позиция определя собствена характерна линия на развитие, убеждения и нагласи. Опитате да разберете психологическата позиция на всяко от децата ви. Например, някои първородни деца не могат да задържат статуса който заемат и по-малките отказват да бъдат в подчинена позиция. Ако едно момче е родено след едно или две момичета или най-голямото дете в семейството е момиче, а другите момчета, тази позиция винаги влияе върху начина по който се отнасят към тях и следователно върху техните възгледи.

Друг фактор, който влияе върху детската позиция е възрастовата разлика между децата. В семейство, където разликите са по-големи на най-малкото дете може да се гледа като на единствено.

Мястото на децата в семейството може общо взето да се опише по следния начин:

Първородното дете за известно време е единствено, но след като се появи второто то може да се почувства "изместено". Детето продължава да изисква цялото внимание на околните и се стреми да поддържа тази позиция на всяка цена . Когато е невъзможно това да стане с добро поведение, то може да опита да получи признание по някакъв друг начин.

Второто дете често се конфронтира с първото, което по право е водещо. То може да се чувства подтиснато поради невъзможността да се изравни с по-голямото. Затова понякога се опитва да се изяви като стане нещо повече от брата или сестра си - по-агресивно или по-пасивно; по-зависимо или по-самостоятелно и пр.

Ако в семейството се появи и трето дете то може да бъде в неблагоприятната позиция на “изтърсак”, но може да стане и “тиранин”. Такова дете е склонно да превръща в предимство положението си на най-малък, най-слаб или най-несръчен в семейството - все позиции, които могат да изискват внимание и обгрижване. Най-малкото дете може да търси своето място с различни средства, например превръщайки се в "клоун" на семейството или проявявайки открито непокорство.

Ако детето е единствено то живее през най-важните, формиращи го години сред хора, които са по-големи и по-опитни от него. Такива деца изграждат различен стил на поведение, който им осигурява успех сред възрастните - очарователни, интелигентни или, ако целите им са други - стеснителни и безпомощни. Те се чувстват като по-специални деца, имащи право на собствено мнение.

Но най-важното което трябва да знаете е, че тези позиции в семейната система, могат да влияят върху индивидуалното личностно развитие, но не и да го определят директно. Всеки индивид може самостоятелно да взема решения и да извоюва своето място в семейството, а в бъдеще да променя своите нагласи и поведения под влиянието на различни външни въздействия.

4)Методи на възпитание

Друг важен фактор влияещ върху жизнения стил на детето са нагласите и поведенията на родителите. Това се отнася, както за начина на възпитание, така и за отношенията между самите родители. Те могат да изберат някой от основните стилове на възпитание (авторитарен, либерален или демократичен), но могат да бъдат и непостоянни, често колебаещи се и смесващи тези основни стилове.

Родителите могат да са съгласни един с друг по отношение методите на възпитание или напротив, постоянно да спорят и да си противоречат.

Личностните ни качества и недостатъци също влияят силно върху родителското ни поведение. Например, ако сме убедени, че трябва да сме най-добрите, можем да се превърнем за децата си в символ на желан житейски статус, но ако не успяваме да постигаме желанията си в живота, можем да натоварим с тях и децата си, без да се интересуваме дали това е важно за тях. Или пък ако се съобразяваме само със себе си, може да искаме от децата си да бъдат единствено послушни изпълнители или да изискваме от другите да задоволяват техните капризи. Но каквото и да правим, резултатите от начините ни на възпитание не винаги са такива, каквито очакваме, защото не родителите са тези, които решават как ще от реагират децата им.

В отговор на изброените основни влияния (семейната атмосфера и ценности, половите роли, семейната система и методите на възпитание) децата изграждат своите житейски нагласи и дългосрочни цели. Ако те са в състояние да постигнат тези цели с конструктивни, положителни действия, то ще са в разбирателство с родителите си. Но ако не успеят, могат да се превърнат в проблемни деца, защото лошото поведение ще бъде единствения начин чрез които ще се стремят да си осигурят по-добро място в живота и то на всяка цена.

Децата с лошо поведение са неуверени в себе си деца. Те се чувстват отхвърлени от другите и постоянно се стремят да им докажат, че и те са значими хора. Да вземем за пример дете, което се стреми да бъде първо във всичко. Това обаче не винаги му се отдава и то започва да става неуверено в себе си. Може би причината за този стремеж е, че много държи другите да го забележат, т. е. стреми се да спечели вниманието им. Или пък се бори за власт, а първенството дава такъв статус. Друга причина е възможността да отмъсти на някой които според него не го зачита достатъчно. Възможно е това дете да зареже всичко и поведението му да стане неадекватно.

Дезадаптивното поведение може да се проявява както в активна, така и в пасивна форма. При пасивната форма децата изглеждат послушни, но в същност поведението им е неприемливо. Доста неуверени деца показват "добро" поведение, като се подмазват или доносничат с цел да получат някакво предимство пред другите.

 

ПРОТЕКТИВНИЯТ РОДИТЕЛ

Едно от най-големите нещастия за едно дете е да бъде отгледано от протективен родител". Тези родители на пръв поглед са чудесни - те така са ангажирани с децата си, че постоянно се раздават заради тях. Но в същност са техни слуги: постоянно проверяват станали ли са на време, облекли ли са се правилно и пр. Постоянно ги поучават с реплики от рода на: "Бъди добро момче", "Облечи си палтото", "Не сочи с пръст", Научи ли си уроците". Те си пъхат носа във всяко нещо, което детето прави. Прибирането от училище носи нов изблик на безпокойство: "Къде ходиш толкова време?", "Дай да ти видя бележника?", "Бързо се преобличай!", "Изяж си супата!" и пр.

Протективните родители, разбира се винаги са с добри намерения. Въпреки това тяхното поведение постоянно ограбва детското самочувствие и самостоятелност. Такъв родител изземва отговорността за всичко което детето прави вярвайки, че успеха му зависи само от неговата компетентна намеса. Тревожейки се за това "какво ще кажат другите", той ограничава детската отговорност, смятайки, че така детето ще се "научи на ред и дисциплина", вместо да го остави да се учи от собствения си опит. Протективният родител предпазва децата си от всички последствия и от правенето на реални избори и от вземането на самостоятелни решения. Поддържането на детската зависимост, ги кара да се чувстват значими.

За съжаление подобен родителски модел често се подкрепя и от общественото мнение. Обществото често е прекалено загрижено за грешките на своите членове и е майстор по налагане на погрешни принципи на възпитание. Но ако вярваме в демократичния подход и се стремим да се отнасяме с нашите деца като с равни ние трябва да им позволим да правят самостоятелни избори и да се учат от техните последствия (разбира се, като изключим опасните ситуации). Просто трябва да повярваме, че децата ни най-добре се учат от собствения си опит.

Например, ако вашия син постоянно разхвърля стаята си, вместо да му се развикате да я подреди или да го направите вместо него, можете да му кажете, че му предлагате сам да избира - дали да подреди нещата си или да остане за известно време без тях.

За разлика от протективните, демократичните родители, се грижат повече за изграждане у децата си на чувство за отговорност и на самоуважение, отколкото да се интересуват от мнението на околните. Отговорните родители предоставят на децата си реални избори и им позволяват да се учат от последствията на своите решения.