Отново е петнадесети септември и отново е първия учебен ден. Два пъти годишно - на тази дата и на 24 май всички говорят за училището, за образованието, спомнят си съучениците, първите учители и тези, които са им помогнали да станат това, което са. Объркани първокласници стиснали огромни букети подтичват гордо след не по-малко стресираните си родители. Пъпчиви тийнейджъри с нахакано притеснен вид, крият по една роза зад гърба си за де не ги вземат съучениците им за натегачи. Учителките, облякли най-новите си дрешки, купени с последното от летните заплати, с привидно ентусиазиран вид любезно си честитят новата учебна година с надеждата да я „избутаме някак си”. Училищните дворове са преметени, драсканиците по стените забърсани, а домакина на училището отново е извадил менчето и пиринчения звънец с панделката... Изобщо празник.
Едва ли има друга страна в света, която да има такива празници и традиции свързани с училището. И едва ли с толкова закъсало образование. И не само заради мизерните средства от бюджета, най-ниските не само в ЕС.
Смъртта на свещената крава.
Отдавна отмина времето, когото можехме да се гордеем с образоваността си и образованието си. И когато хорово се чуваха възмутени възгласи: „Не пипайте образованието ни, то е най-доброто в света”. Ситуацията сега е почти драматична, на границата на хуманитарната криза. Защо?
Смъртта на свещената крава.
Съдете сами
- 41% от българите са функционално неграмотни според последния доклад на Европейската комисия за напредъка в образованието (април 2011 г.), при средно за ЕС 20%. Въпреки, че над 80% от учениците у нас завършват средно образование ?! Годишната издръжка на един ученик у нас са около 650 евро при 3000 евро средно за ЕС. Парите са такива не само за „старите членки”, но и за Полша и Латвия, които не са много по-богати от нас.
- Имаме най-високия процент насилие между учениците (bullying) –25-27% при средно за ЕС 17%. Това е една от най-сериозните причини за самоубийствата при деца, където водим в световните класации (50-60 деца всяка година у нас отнемат живота си сами).
- Най-застаряващия преподавателски състав – 36% от учителите са на възраст над 55 г. и едва 12% под 35 години. И „най-измислената” система за кариерно развитие на учителите, която просто гони всеки млад учител далеч от училище.
- Държавата отказва равното право на образование (гарантирано от Конвенцията на ООН за защита правата на децата) на повече от 1/3 от децата на България, защото те учат на двусменен режим, а това ограбва цяла година от полагащото им се безплатно образование до 16 годишна възраст.
- Единствено в у нас (и в някои страни от бившия СССР) съществуват училища където на едно място се обучават и „възпитават” деца от 5 до 19 годишна възраст, а учителите преподават средно 2,3 предмета в две или три образователни степени. Близо 20% от мизерните средства за образование се „губят” по най-различни схеми – чрез записване на „мъртви души”; общински поръчки, за консумативи и ремонти; изхранване; лекторски часове и пр.
- Изключително слаб образователен мениджмънт. Повечето от директорите са самоуки управленци и който както може се оправя. И далеч не всички успяват – през миналата година са напуснали или са уволнени около 500 директори (от 2600 училища в страната).
- Училищата в големите градове са най-претъпканите сгради. В място строено за 300 – 500 деца учат по 1500 – 2000 ученици при мизерни хигиенни и здравословни условия, без достатъчно аварийни изходи и автоматични противопожарни системи, обезопасени дворове и места за разходка. 62% от малките ученици никога не стъпват в тоалетната докато са в училище и стискат?!
- Липса на какъвто и да е стратегически подход (и ниво на компетентност) от страна на вишестоящите в МОМН. За последните 4 години са написани два проекто-закона, три стратегии и една концепция за развитието на образованието. Но никой не предвиди, че тази година стават ученици 3000 деца повече от миналата, а няма нито едно новопостроено (или ремонтирано старо и неизползвано) училище.
Вечните интереси.
Вече не се чудя защо не се обръщаме към утвърдените в света критерии за ефективност на образованието (писал съм преди за това тук), а се опитваме постоянно да измисляме нови неща с които само реанимираме покойника, но временно. Макар и зле финансирано, в образованието има много и различни интереси, които блокират каято и да било смислена реформа. Крайно време е да ги извадим на светло и посочим с пръст, защото докато те (и носителите им) съществуват, промяна няма да има и никакви компромиси няма да ни спасят:
На първо място са просветните издателства. Безплатните учебници (а и не само те) са си твърд годишен приход без каквито и да е инвестиции. Просто всяка година завъртат печатарските машини със старите плаки и на най-евтината хартия слепват „новите” учебници, така, че да се разпаднат след второто отваряне (как иначе ще се купуват нови). По закон на всеки 4-5 години трябваше да се ревизират учебните стандарти и планове, но това би означавало нови учебници, нови поръчки и търгове, нови хонорари за автори, лобисти и пр. което здравата би орязвало печалбите на съответните издателства. Затова вече повече от 10 години се блокират всички опити за промяна. Как? Като „убеждават” съответния чиновник в МОМН от който зависи това.
На второ място са учителските синдикати и особено един от тях с дълга тоталитарна история. След като провалиха с некадърността си най-голямата учителска стачка в историята на България, те рискуваха да останат без последователи (и без средства). Затова с огромен ентусиазъм се включиха в съчиняването преди две години на т.н. „система за кариерно развитие на учителите”. Защо? Защото така получиха йезуитските лостове с които срещу дребни надбавки върху заплатите на учителите да ги държат в подчинение. Тази „система” беше временна и трябваше да се промени още в началото на 2010 година, но си остана постоянна и несменяема.
На трето място са „успешните” училищни директори, обединени в т.н. „Съюз на работодателите в народната просвета”. Това са дългогодишни управленци на големи училища, генериращи добри приходи от делегираните бюджети. Успешността им се състои главно в това, че успяват да натъпчат по 2000 ученика в училище и по 30 деца в клас, противно на всякакви хигиенни и хуманни норми. Така гарантират малко по-високи заплати за учителите (да си мълчат) и добри доходи за себе си. Именно тези директори се противопоставят с „нокти и зъби” на всички опити за оптимизиране на сградния фонд на училищата и разделянето на училищната система.
На четвърто място са част от чиновниците на държавно, областно и общинско ниво, които се занимават с образование. Именно се „занимават”, защото в повечето случаи нищо не разбират от него. И за да прикрият собствената си некомпетентност са готови да бойкотират всяка що годе приемлива идея. Как? Ами като отлагат, правят безкрайни „съгласователни” съвещания и обсъждания, пишат стратегии, огромни и неизпълними стандарти, крият всичко което не им изнася и пр. подобни административни хватки. Така уж се върши работа, а резултати няма. Помислете само – сроковете за всички образователни промени бяха отлагани десетки пъти през последните години - до следващата концепция или проект, в която куп стари изтъркани идеи се представят като „чисто нови”.
Със сигурност това не са носителите на всички корпоративни интереси, които от години блокират всяка реформа и дори реформистка мисъл в образованието. Но са най-вредните.
Какво да се прави? Може да ви се стори срано, но има неща,които могат да се направят сега и веднага, стига някой да има политическата воля и компетентност да го стори. Изреждам ги така както биха могли да се случат във времето.
На първо място са просветните издателства. Безплатните учебници (а и не само те) са си твърд годишен приход без каквито и да е инвестиции. Просто всяка година завъртат печатарските машини със старите плаки и на най-евтината хартия слепват „новите” учебници, така, че да се разпаднат след второто отваряне (как иначе ще се купуват нови). По закон на всеки 4-5 години трябваше да се ревизират учебните стандарти и планове, но това би означавало нови учебници, нови поръчки и търгове, нови хонорари за автори, лобисти и пр. което здравата би орязвало печалбите на съответните издателства. Затова вече повече от 10 години се блокират всички опити за промяна. Как? Като „убеждават” съответния чиновник в МОМН от който зависи това.
На второ място са учителските синдикати и особено един от тях с дълга тоталитарна история. След като провалиха с некадърността си най-голямата учителска стачка в историята на България, те рискуваха да останат без последователи (и без средства). Затова с огромен ентусиазъм се включиха в съчиняването преди две години на т.н. „система за кариерно развитие на учителите”. Защо? Защото така получиха йезуитските лостове с които срещу дребни надбавки върху заплатите на учителите да ги държат в подчинение. Тази „система” беше временна и трябваше да се промени още в началото на 2010 година, но си остана постоянна и несменяема.
На трето място са „успешните” училищни директори, обединени в т.н. „Съюз на работодателите в народната просвета”. Това са дългогодишни управленци на големи училища, генериращи добри приходи от делегираните бюджети. Успешността им се състои главно в това, че успяват да натъпчат по 2000 ученика в училище и по 30 деца в клас, противно на всякакви хигиенни и хуманни норми. Така гарантират малко по-високи заплати за учителите (да си мълчат) и добри доходи за себе си. Именно тези директори се противопоставят с „нокти и зъби” на всички опити за оптимизиране на сградния фонд на училищата и разделянето на училищната система.
На четвърто място са част от чиновниците на държавно, областно и общинско ниво, които се занимават с образование. Именно се „занимават”, защото в повечето случаи нищо не разбират от него. И за да прикрият собствената си некомпетентност са готови да бойкотират всяка що годе приемлива идея. Как? Ами като отлагат, правят безкрайни „съгласователни” съвещания и обсъждания, пишат стратегии, огромни и неизпълними стандарти, крият всичко което не им изнася и пр. подобни административни хватки. Така уж се върши работа, а резултати няма. Помислете само – сроковете за всички образователни промени бяха отлагани десетки пъти през последните години - до следващата концепция или проект, в която куп стари изтъркани идеи се представят като „чисто нови”.
Със сигурност това не са носителите на всички корпоративни интереси, които от години блокират всяка реформа и дори реформистка мисъл в образованието. Но са най-вредните.
Какво да се прави? Може да ви се стори срано, но има неща,които могат да се направят сега и веднага, стига някой да има политическата воля и компетентност да го стори. Изреждам ги така както биха могли да се случат във времето.
Бързите решения
1. Промяна във финансирането. Делегираните бюджети бяха въведени набързо и недообмислено, като отмъщение след стачката на учителите. Те бяха сбъркани още при създаването им, защото парите вървяха след учениците, а за първостепенен разпоредител бяха определени общините. Докато в повечето страни от ЕС това става чрез т.н. „ваучерна система”, където парите вървят с учениците, контролират се от родителите и се управляват от банките. Така родителите пряко се ангажират в управлението на училището (може дори с т.н. „образователни договори”), то става първостепенен разпоредител на бюджета си, а банките следят за какво отиват парите. Общината е само надзорник, както и настоятелството. Това може да стане само за няколко месеца и ще се спасят много от отклонените от образованието пари, ще се спести от чиновнически заплати, а родителите ще се почувстват съмишленици. Предварителните вложения са малко, а ползите много. Но и противниците са много, защото няма да остане за крадене.
2. Оптимизация и разделяне на училищната система. Когато стане въпрос за претъпканите училища в големите градове, липсата на класни стаи, невъзможността да се въведе целодневно обучение или различни извънкласни дейности обикновено се казва: „Няма сгради затова е така”. Това обаче е опашата лъжа. Сгради има. За разлика от детските градини, малко от училищните сгради бяха продадени от общините. Те са си тук, но са празни. Само в София са над десет, част от тях в идеалния център. Пустеят и се рушат. Но има и други - поддържани и много малко използвани. Това са сградите на т.н. професионални гимназии в които постъпват все по-малко деца. (Причините за колапса на професионалното образование е друга огромна тема). В тези сгради има празни и затворени етажи, дворове, игрища, работилници и пр. Обикновенно държавата додава за да си плащат издръжката. В София пред закриване са над 20 професионални гимназии. Какво пречи тези дето са ненужни да се закрият, а останалите да се съберат заедно. Така ще останат десетки празни и функционални сгради в които децата ще могат да учат в нормално училище.Ще отнеме не повече от шест месеца и ще спести пари. Да, ама не. Как ще си пълним тогава училищата и бюджетите за сметка на децата и родителите.
Същото се отнася и за чудовището наречено Средно общообразователно училище (СОУ). Не зная на кой болен мозък му е хрумнало да събира деца от 4-5 възрастови групи в едно пространство, да кара учителите да преподават в 2-3 различни образователни степени. На никой във възрожденска България и след това, когато образованието е било на почит не би му и хрумнало да събере класното училище с гимназията или занаятчийското училище. Много от колегите с по-голям опит смятат, че сриването на авторитета на училището и учителите започна именно със СОУ. Аргументите за запазването им и сега са, че в малките градове, няма ресурси за повече училища и това пести пари. Нищо не пречи в тези случаи СОУ да се превърнат в образователни комплекси (като в Португалия, например) с едно домакинство, но с различна територия и управление. Какво по нормално от това да имаме отново начално и основно училище, гимназия и техникум? Не струва пари, ще се открият повече учителски места, децата ще са на съхранено място и няма взаимно да предават лошите си навици. Защо не се прави? Виж по-горе.
3. Частната инициатива. Когато у нас се появява класното училище не е имало българска държава и то разбира се е било частно. По-късно пак е частно, но управлявано от общинското настоятелство. Такива са и църковните училища, голяма част от гимназиите и лицеите. Може би някой ще каже, че тогава образованието ни не е било качествено за времето си? Едва ли. С това образование ставаме известни в цяла Европа. После всичко става държавно, защото днес и т.н. общинското училище пак си се финансира от държавата. И когато държавата закъса, тя най-напред взима от децата и образованието.
Защо сега се страхуваме от частната инициатива в образованието (средното и професионалното) и не я подпомагаме? И даже въпроса е не само до преференциите (данъчни, организационни), а и до конституционно полагащата се държавна издръжка, която се формира от парите на всички ни. Защо тогава не позволим на бизнеса да инвестира в децата ни? Така ще се разтовари напрежението в държавните и общински училища, ще се появи конкурентна образователна среда. Има поне дузина истински български предприемачи, които биха го направили веднага, стига да им се позволи и не за да печелят. Знаете ли, че има такива, които дори строят нови училищни сгради.
1. Промяна във финансирането. Делегираните бюджети бяха въведени набързо и недообмислено, като отмъщение след стачката на учителите. Те бяха сбъркани още при създаването им, защото парите вървяха след учениците, а за първостепенен разпоредител бяха определени общините. Докато в повечето страни от ЕС това става чрез т.н. „ваучерна система”, където парите вървят с учениците, контролират се от родителите и се управляват от банките. Така родителите пряко се ангажират в управлението на училището (може дори с т.н. „образователни договори”), то става първостепенен разпоредител на бюджета си, а банките следят за какво отиват парите. Общината е само надзорник, както и настоятелството. Това може да стане само за няколко месеца и ще се спасят много от отклонените от образованието пари, ще се спести от чиновнически заплати, а родителите ще се почувстват съмишленици. Предварителните вложения са малко, а ползите много. Но и противниците са много, защото няма да остане за крадене.
2. Оптимизация и разделяне на училищната система. Когато стане въпрос за претъпканите училища в големите градове, липсата на класни стаи, невъзможността да се въведе целодневно обучение или различни извънкласни дейности обикновено се казва: „Няма сгради затова е така”. Това обаче е опашата лъжа. Сгради има. За разлика от детските градини, малко от училищните сгради бяха продадени от общините. Те са си тук, но са празни. Само в София са над десет, част от тях в идеалния център. Пустеят и се рушат. Но има и други - поддържани и много малко използвани. Това са сградите на т.н. професионални гимназии в които постъпват все по-малко деца. (Причините за колапса на професионалното образование е друга огромна тема). В тези сгради има празни и затворени етажи, дворове, игрища, работилници и пр. Обикновенно държавата додава за да си плащат издръжката. В София пред закриване са над 20 професионални гимназии. Какво пречи тези дето са ненужни да се закрият, а останалите да се съберат заедно. Така ще останат десетки празни и функционални сгради в които децата ще могат да учат в нормално училище.Ще отнеме не повече от шест месеца и ще спести пари. Да, ама не. Как ще си пълним тогава училищата и бюджетите за сметка на децата и родителите.
Същото се отнася и за чудовището наречено Средно общообразователно училище (СОУ). Не зная на кой болен мозък му е хрумнало да събира деца от 4-5 възрастови групи в едно пространство, да кара учителите да преподават в 2-3 различни образователни степени. На никой във възрожденска България и след това, когато образованието е било на почит не би му и хрумнало да събере класното училище с гимназията или занаятчийското училище. Много от колегите с по-голям опит смятат, че сриването на авторитета на училището и учителите започна именно със СОУ. Аргументите за запазването им и сега са, че в малките градове, няма ресурси за повече училища и това пести пари. Нищо не пречи в тези случаи СОУ да се превърнат в образователни комплекси (като в Португалия, например) с едно домакинство, но с различна територия и управление. Какво по нормално от това да имаме отново начално и основно училище, гимназия и техникум? Не струва пари, ще се открият повече учителски места, децата ще са на съхранено място и няма взаимно да предават лошите си навици. Защо не се прави? Виж по-горе.
3. Частната инициатива. Когато у нас се появява класното училище не е имало българска държава и то разбира се е било частно. По-късно пак е частно, но управлявано от общинското настоятелство. Такива са и църковните училища, голяма част от гимназиите и лицеите. Може би някой ще каже, че тогава образованието ни не е било качествено за времето си? Едва ли. С това образование ставаме известни в цяла Европа. После всичко става държавно, защото днес и т.н. общинското училище пак си се финансира от държавата. И когато държавата закъса, тя най-напред взима от децата и образованието.
Защо сега се страхуваме от частната инициатива в образованието (средното и професионалното) и не я подпомагаме? И даже въпроса е не само до преференциите (данъчни, организационни), а и до конституционно полагащата се държавна издръжка, която се формира от парите на всички ни. Защо тогава не позволим на бизнеса да инвестира в децата ни? Така ще се разтовари напрежението в държавните и общински училища, ще се появи конкурентна образователна среда. Има поне дузина истински български предприемачи, които биха го направили веднага, стига да им се позволи и не за да печелят. Знаете ли, че има такива, които дори строят нови училищни сгради.
Всичко това може да стане за няколко месеца. Единия от аргументите който чувам е, че ЕС не би разрешил държавна субсидия за частна инициатива?! Но във цяла Европа е така. Дори има страни (Белгия, Дания), където няма други освен частни училища и държавата се грижи за тях. Познайте, кой дава подобни „смислени отговори”.
4. Външното оценяване. Казват, че еволюцията е резултат от обратна връзка. Полезните промени и резултатите от тях са движили и цивилизацията. Колкото по-точна е информацията за резултата, толкова по ефективна е промяната. Банални истини, но те не важат за нашето образование. Защо? Защото ние нямаме оценяване, а стъкмистика. И преди съм писал за тази абсурдна система при която първо правим тестовете и матурите, а после поставяме критериите за оценяване. Кого лъжем така? Нямам отговор, защото в края на краищата има независими изследвания (като PISA например), които ни показват как постоянно се сриваме в класациите. Но докладите от тези изследвания ни дават и необходимите начини на справяне. Мислите ли, че това у нас се взема предвид както направиха в Германия, Латвия или Полша? Не разбира се. Новата „хрумка” на най-високо ниво е да накараме учителите да назубрят критериите за оценяване и по тях да тренират учениците си така, че като дойдат от PISA след година да са готови. Пак се опитваме да прекараме системата, само дето „умниците” от МОМН не знаят, че от PISA мерят не назубрени знания, а развиващи се способности.
Какво да направим? Да променим изцяло външното оценяване така, че за учениците да е анонимно, със случайни извадки и да мери не знания, а степен на развитие на способностите. И това да се прави не от МОМН (нали си ги представяте как мерят сами себе си), а от независима институция. В повечето страни това са обществени самофинансиращи се институции независими от държавата, зад които стоят хора на които обществото има доверие. (В Тунис например, това е армията.) Може да стане за няколко месеца и ще спести куп пари. Защо не се прави? Тук липсата на компетентности е водещата причина.
5. Промяна на държавните образователни изисквания. За неспециалистите, които четат това (и още не са се отвратили) ще поясня, че зад обучението по определен предмет и в определена училищна степен стоят най-напред едни общи изисквания включващи целта на обучението и резултатите, които трябва да бъдат постигнати, наречени Държавни образователни изисквания. След това на базата на тях се прави учебна програма в която са разписани темите, знанията и уменията, които трябва да се усвоят, междупредметните връзки и пр. По тези програми учителите си правят годишните тематични разпределения и по тях се пишат учебниците и учебните помагала. Проблема е, че всичко това се прави от хора, които са тесни специалисти (и разбира се пристрастни) по определен предмет. И няма значение дали са университетски преподаватели или учители. Всеки дърпа чергата към себе си. Резултата – куп безкрайно скучни и ненужни знания, които отвращават децата от училището. Пример, който със сигурност ще влезе в учебниците – гилдията на математиците въведе преди десет години неизвестните числа в първи клас, макар, че те предполагат мислене с абстрактни операции, нещо което децата придобиват едва около десетата си година (виж Жан Пиаже и теорията му за умственото развитие). В резултат, учителите дресират децата да ги решават без да ги разбират. Мислите ли, че това е премахнато от обявеното прочистване на учебниците? Не, разбира се. Подобни примери много. Впрочем наше представително изследване сред учителите показа, че 83% от тях смятат, че учебното съдържание не отговаря на възрастовото развитие на децата, а 87%, че е трудно и неразбираемо.
Какво да се направи? Първо да се постигне консенсус какво е най-важното на изхода на всяка образователна степен. Т.е. какво едно дете трябва да знае и умее след четвърти клас, например. Не е трудно, такива критерии имат както другите държави, така и международни. Можем да взаимстваме от тях. След това на базата на това да изградим учебно съдържание, така че за 80% от децата да бъде разбираемо и усвоимо. То трябва да има различни нива на трудност за да могат различните деца да се придвижват по него със своето собствено темпо и да допуска интеграцията на децата със специални образователни потребности и справянето с обучителните затруднения. Крайната оценка трябва да се даде от специалисти по възрастово развитие, а програмите да бъдат ексепериментално тествани. Срока за това е по-дълъг: 2 до 3 години, но може да се започна веднага. Защо се прави отново по „старите изпитани методи”? Въпрос на компетентности и интереси.
4. Външното оценяване. Казват, че еволюцията е резултат от обратна връзка. Полезните промени и резултатите от тях са движили и цивилизацията. Колкото по-точна е информацията за резултата, толкова по ефективна е промяната. Банални истини, но те не важат за нашето образование. Защо? Защото ние нямаме оценяване, а стъкмистика. И преди съм писал за тази абсурдна система при която първо правим тестовете и матурите, а после поставяме критериите за оценяване. Кого лъжем така? Нямам отговор, защото в края на краищата има независими изследвания (като PISA например), които ни показват как постоянно се сриваме в класациите. Но докладите от тези изследвания ни дават и необходимите начини на справяне. Мислите ли, че това у нас се взема предвид както направиха в Германия, Латвия или Полша? Не разбира се. Новата „хрумка” на най-високо ниво е да накараме учителите да назубрят критериите за оценяване и по тях да тренират учениците си така, че като дойдат от PISA след година да са готови. Пак се опитваме да прекараме системата, само дето „умниците” от МОМН не знаят, че от PISA мерят не назубрени знания, а развиващи се способности.
Какво да направим? Да променим изцяло външното оценяване така, че за учениците да е анонимно, със случайни извадки и да мери не знания, а степен на развитие на способностите. И това да се прави не от МОМН (нали си ги представяте как мерят сами себе си), а от независима институция. В повечето страни това са обществени самофинансиращи се институции независими от държавата, зад които стоят хора на които обществото има доверие. (В Тунис например, това е армията.) Може да стане за няколко месеца и ще спести куп пари. Защо не се прави? Тук липсата на компетентности е водещата причина.
5. Промяна на държавните образователни изисквания. За неспециалистите, които четат това (и още не са се отвратили) ще поясня, че зад обучението по определен предмет и в определена училищна степен стоят най-напред едни общи изисквания включващи целта на обучението и резултатите, които трябва да бъдат постигнати, наречени Държавни образователни изисквания. След това на базата на тях се прави учебна програма в която са разписани темите, знанията и уменията, които трябва да се усвоят, междупредметните връзки и пр. По тези програми учителите си правят годишните тематични разпределения и по тях се пишат учебниците и учебните помагала. Проблема е, че всичко това се прави от хора, които са тесни специалисти (и разбира се пристрастни) по определен предмет. И няма значение дали са университетски преподаватели или учители. Всеки дърпа чергата към себе си. Резултата – куп безкрайно скучни и ненужни знания, които отвращават децата от училището. Пример, който със сигурност ще влезе в учебниците – гилдията на математиците въведе преди десет години неизвестните числа в първи клас, макар, че те предполагат мислене с абстрактни операции, нещо което децата придобиват едва около десетата си година (виж Жан Пиаже и теорията му за умственото развитие). В резултат, учителите дресират децата да ги решават без да ги разбират. Мислите ли, че това е премахнато от обявеното прочистване на учебниците? Не, разбира се. Подобни примери много. Впрочем наше представително изследване сред учителите показа, че 83% от тях смятат, че учебното съдържание не отговаря на възрастовото развитие на децата, а 87%, че е трудно и неразбираемо.
Какво да се направи? Първо да се постигне консенсус какво е най-важното на изхода на всяка образователна степен. Т.е. какво едно дете трябва да знае и умее след четвърти клас, например. Не е трудно, такива критерии имат както другите държави, така и международни. Можем да взаимстваме от тях. След това на базата на това да изградим учебно съдържание, така че за 80% от децата да бъде разбираемо и усвоимо. То трябва да има различни нива на трудност за да могат различните деца да се придвижват по него със своето собствено темпо и да допуска интеграцията на децата със специални образователни потребности и справянето с обучителните затруднения. Крайната оценка трябва да се даде от специалисти по възрастово развитие, а програмите да бъдат ексепериментално тествани. Срока за това е по-дълъг: 2 до 3 години, но може да се започна веднага. Защо се прави отново по „старите изпитани методи”? Въпрос на компетентности и интереси.
Трудните решения.
Освен горните, да ги наречем лесни решения, които могат да бъдат взети веднага, без допълнително финансиране и кой знае какви усилия има и трудни, без които не можем да се справим в бъдеще.
1. Учене през целия живот и образователен кодекс. Европейския образователен подход е визиран в т.н. Лисабонска стратегия в която не се говори за образование изобщо, а за „учене през целия живот” (приета 2000 г.). Съмнявам се, че на повечето наши политици и образователни чиновници това им говори каквото и да било. Ако им говореше, за повече от 10 г. щяха нещо да направят, а не да сме на последното място в Европа по включеност на възрастните в ученето през целия живот – 1,4% срещу 10% средно за ЕС !?
И една от причините за това е, че образованието у нас е парцелирано на сфери на интереси. Имаме три закона (за висшето, средното и професионалното образование) и десетки подзаконови актове които взаимно си противоречат. Няма никакъв общ подход за това как един човек преминаващ през различните стадии на своя живот може да продължи образованието и кариерата си. Няма и стимули за това. Всеки се е „закопал” в градинката на собствените си интереси и гледа да извлече повече максимални дивиденти за себе си (влияние, власт, пари ....) Ето защо вместо да отиваме към общ образователен кодекс (както се прави дори в съседна Румъния), ние продължаваме да се опитваме да правим отделни закони за различните образователни степени, необвързани помежду си и запазващи статуквото. Така разбира се, няма да помръднем и крачка напред.
2. По-малко държавни политики и повече училищни. Когато представих проекта си за замяна на огромния закон за средното образование и правилника за неговото прилагане (още по-огромен) с рамков кодекс за образованието (лятото на 2009 г.) на Йорданка Фандъкова, тя ме покани да го направя в нейния екип когато стане министър. Аз се съгласих, но попаднах в тресавището на чиновниците. Те през цялото време ми обясняваха как нещата не могат да станат защото искаха всичко да е под контрол, разбирай техен. Така идеите постепенно се изродиха и вместо общи нормативни актове, които задават само основните принципи и норми в образоването се нароиха огромни подзаконови такива, които едва ли някой смогва да изчете. Проекта за новия закон за средното образование заедно с прилежащите стандарти в момента е повече от 600 страници и продължава да нараства ?! Така хватката върху училищата не само няма да се разхлаби, но ще се затегне още повече. Защото става дума за контрола без който съществуването на чиновника става безсмислено.
А в същност трябва да направим обратното. Държавата да определи своите приоритети за които си плаща (чрез държавната издръжка), да постави общите принципи и норми задължителни за детското развитие, да създаде механизмите за контрол и оценка и да даде свободата училищата и местната общност сами да го постигат, чрез конкретни училищни политики. Просто и ясно. Но трудно постижимо в следващите години защото нямаме подготвения мениджмънт, защото не сме се преборили с образователната мафия във висшето образование (друга голяма тема) и чиновническото мислене в средното.
3. Обществения контрол върху системата на образованието. Когато училището (наречено гимназион) е възникнало преди около 2500 години в древногръцкия полис, то е имало за цел да възпита децата в ценностите на обществото чиито граждани ще бъдат след време. И обществото стриктно е следяло как се случва това. (Затова впрочем в древността е имало повече осъдени философи, отколкото тирани). Така е било и в българското възраждане. Даскала е трябвало да покаже какво са научили децата пред целия град или село, които са го наели. Днес обаче, общността е толкова отделена от училището, че дори не се интересува какво се случва там.
Да се върне обществения контрол върху образованието означава по-голяма ангажираност както на родителите така и на местната общност. Те трябва да имат правото да оценяват (например чрез 3600 атестационна процедура) директорите и учителите, начина на преподаване, учебните програми и изисквания. Трябва да имат правото (и задължението разбира се) да контролират разходите и да събират повече средства за училището. И биха го правили, ако системата на просветата изградена в този си вид през тоталитарните режими, допусне това. Но това няма как да стане в обозримо бъдеще.
Освен горните, да ги наречем лесни решения, които могат да бъдат взети веднага, без допълнително финансиране и кой знае какви усилия има и трудни, без които не можем да се справим в бъдеще.
1. Учене през целия живот и образователен кодекс. Европейския образователен подход е визиран в т.н. Лисабонска стратегия в която не се говори за образование изобщо, а за „учене през целия живот” (приета 2000 г.). Съмнявам се, че на повечето наши политици и образователни чиновници това им говори каквото и да било. Ако им говореше, за повече от 10 г. щяха нещо да направят, а не да сме на последното място в Европа по включеност на възрастните в ученето през целия живот – 1,4% срещу 10% средно за ЕС !?
И една от причините за това е, че образованието у нас е парцелирано на сфери на интереси. Имаме три закона (за висшето, средното и професионалното образование) и десетки подзаконови актове които взаимно си противоречат. Няма никакъв общ подход за това как един човек преминаващ през различните стадии на своя живот може да продължи образованието и кариерата си. Няма и стимули за това. Всеки се е „закопал” в градинката на собствените си интереси и гледа да извлече повече максимални дивиденти за себе си (влияние, власт, пари ....) Ето защо вместо да отиваме към общ образователен кодекс (както се прави дори в съседна Румъния), ние продължаваме да се опитваме да правим отделни закони за различните образователни степени, необвързани помежду си и запазващи статуквото. Така разбира се, няма да помръднем и крачка напред.
2. По-малко държавни политики и повече училищни. Когато представих проекта си за замяна на огромния закон за средното образование и правилника за неговото прилагане (още по-огромен) с рамков кодекс за образованието (лятото на 2009 г.) на Йорданка Фандъкова, тя ме покани да го направя в нейния екип когато стане министър. Аз се съгласих, но попаднах в тресавището на чиновниците. Те през цялото време ми обясняваха как нещата не могат да станат защото искаха всичко да е под контрол, разбирай техен. Така идеите постепенно се изродиха и вместо общи нормативни актове, които задават само основните принципи и норми в образоването се нароиха огромни подзаконови такива, които едва ли някой смогва да изчете. Проекта за новия закон за средното образование заедно с прилежащите стандарти в момента е повече от 600 страници и продължава да нараства ?! Така хватката върху училищата не само няма да се разхлаби, но ще се затегне още повече. Защото става дума за контрола без който съществуването на чиновника става безсмислено.
А в същност трябва да направим обратното. Държавата да определи своите приоритети за които си плаща (чрез държавната издръжка), да постави общите принципи и норми задължителни за детското развитие, да създаде механизмите за контрол и оценка и да даде свободата училищата и местната общност сами да го постигат, чрез конкретни училищни политики. Просто и ясно. Но трудно постижимо в следващите години защото нямаме подготвения мениджмънт, защото не сме се преборили с образователната мафия във висшето образование (друга голяма тема) и чиновническото мислене в средното.
3. Обществения контрол върху системата на образованието. Когато училището (наречено гимназион) е възникнало преди около 2500 години в древногръцкия полис, то е имало за цел да възпита децата в ценностите на обществото чиито граждани ще бъдат след време. И обществото стриктно е следяло как се случва това. (Затова впрочем в древността е имало повече осъдени философи, отколкото тирани). Така е било и в българското възраждане. Даскала е трябвало да покаже какво са научили децата пред целия град или село, които са го наели. Днес обаче, общността е толкова отделена от училището, че дори не се интересува какво се случва там.
Да се върне обществения контрол върху образованието означава по-голяма ангажираност както на родителите така и на местната общност. Те трябва да имат правото да оценяват (например чрез 3600 атестационна процедура) директорите и учителите, начина на преподаване, учебните програми и изисквания. Трябва да имат правото (и задължението разбира се) да контролират разходите и да събират повече средства за училището. И биха го правили, ако системата на просветата изградена в този си вид през тоталитарните режими, допусне това. Но това няма как да стане в обозримо бъдеще.
Вместо заключение
Ако сте имали търпението да прочетете всичко това, сигурно вече имате и много въпроси, възражения и дори вероятно ви се иска да ме наругаете за нещо. Повярвайте ми, дори това последното ще ми хареса много повече от мълчанието което сега е обгърнало българското образование и нещата, които се случва в него. Трябва да спрем да мълчим, иначе нечистоплътните и некомпетентни хора които сега управляват много негови сфери, ще продължат да упражняват болните си амбиции за сметка на нашите деца.
Ако сте имали търпението да прочетете всичко това, сигурно вече имате и много въпроси, възражения и дори вероятно ви се иска да ме наругаете за нещо. Повярвайте ми, дори това последното ще ми хареса много повече от мълчанието което сега е обгърнало българското образование и нещата, които се случва в него. Трябва да спрем да мълчим, иначе нечистоплътните и некомпетентни хора които сега управляват много негови сфери, ще продължат да упражняват болните си амбиции за сметка на нашите деца.
Няма коментари:
Публикуване на коментар