ЕФЕКТИВНОТО ОБРАЗОВАНИЕ и състоянието на българската образователна система.

Казват, че инките са познавали колелото , но никога не са го използвали.  И до днес няма обяснение защо. Предполага се, че връх е взела консервативната система на управление, която не е допускала никаква промяна, с надеждата, че това ще запази нейната цялост. Но времената се променят, един ден се появили конквистадорите и великата империя се разпаднала.

Тази история много прилича на ситуацията в нашата образователна система. Хората отдавна са открили колелото и ни приканват да го използваме , а ние упорито твърдим, че то не ни трябва, че системата си е много хубава и само се нуждае от малко козметика. Времената се променят, обществото се усложнява, а нашето образование си е същото:  с методите на Коменски и управление от годините на късния „соц”.

„Колелото” на ефективното образование.

Образователните системи по света са много и страшно различни. Те са се формирали по различно време, с различни ресурси и цели. Да вземеш един модел и да го пренесеш другаде е невъзможно. Няма друга система която да се влияе толкова много от културните, историческите и политическите нагласи на една нация. Тогава как да разберем, има ли ефективно образоване изобщо.  Ето защо с тази цел се формират проекти, които да изследват резултатността на системите. Такива са TALIS - изследващо преподаването и ученето, PISA - изследващо когнитивното мислене на учениците в горен курс (а не грамотността, както масово се говори у нас) и др. Проучванията и сравнителните изследвания помогнаха да се изгради цялостен и общо приложим модел на една образователна система, която може да работи ефективно. Днес най-често цитирания модел е този на австралийските изследователи Hall и Сrevola (1997 г.), който в различни модификации се адаптира в повечето страни на света. Най-общо можем да го сведем до следните пет изисквания.

1. Професионален училищен мениджмънт – става дума за хора, които са учили и специализирали управление на образованието и не е задължително да са били учители, но е задължително да са се изграждали като част от системата;
2. Assessment (оценка и развитие) на учителите – оценяване и квалификационно развитие  базирано на поставяне и оценка на цели, на външно и вътрешно оценяване;
3. Ресурси (персонал, материали, финансови средства, време) – държавата и местната власт задължително осигуряват  необходимите хигиенни и мотивационни ресурси за функционирането на системата в реално време;
4. Ефективна и безопасна училищна среда – това е обширен набор от изисквания към сградния фонд, охраната, броя на учениците в паралелка, съотношението ученици – учители, наличието на обслужващи специалисти (лекар, психолог, логопед), транспорт, политики за справяне с насилието, защита на здравето и др.  Т.е. всичко онова, което би накарало детето да се чувства добре и да ходи с желание на училище.;
5.  Ангажираност на родителите и общността – включването на родителите и местната общност (местно самоуправление, неправителствени организации) в определянето на учебните програми, извънкласните и извънучилищни дейности, подпомагане състоянието на училищната среда и много други.

Къде сме ние по отношение на ефективността?

За съжаление никъде. Повечето неща у нас са наопаки и няма и следа от идея как могат да се оправят. И не защото не знаем, а защото не искаме да се променяме и нямаме волята  (политическа и обществена)  да наложим тази промяна. Но нека се разходим по секторите на ефективността и да видим как е у нас:

Професионалният мениджмънт в образованието.

Такъв няма. Политиката у нас, потвърдена и с най-новите концепции е, че ние ще назначаваме добри учители за директори след „конкурс” (разбирай препитване по нормативните документи) и после ще ги преквалифицираме. Новото е, че ако е назначен сега ще му прикрепим супервизор за една година.

Този модел обаче съществува от почти пет години и следователно трябва да се е доказал. Повече от 3000 директори са минали през различни квалификационни курсове и програми. Следователно всичко трябва да работи. Да, ама не. В таблицата по долу са представени резултатите от едно пилотно изследване на мениджърските компетентности на 32-ма училищни директори, преминали през пълен квалификационен курс. Изследването е по метода на 360 градусовата обратна връзка.

 Сините стълбове са осреднените оценки в персентили. Както се вижда, компетентностите не са кой знае колко развити в сравнение с идеалния мениджър, въпреки курсовете (максимум 53%).  На директорите най-вече им липсват креативност, умения да наставляват и обучават и да решават конфликти. Сега чудите ли се защо е такъв хаос в повечето училища. Аз вече не.

Още по-интересни са другите данни, т.н. стандартни отклонения (червените стълбове). Те показват разпиляването на резултатите от оценките. Стойностите тук са изключително големи. Т.е. едни директори са били оценявани много високо, а други крайно ниско. Ако подбора и подготовката им са върху еднакви критерии, това не би трябвало да се случва. И какво се получава – след едногодишна квалификация, около 20% от училищните директори са успешни, 60% се справят и 40% са пълен провал. И кой би нарекъл подобна система ефективна? Една от основните причини са идиотските условия, при които са поставени училищните директори. Те са на двойно подчинение (държавно и общинско), носят огромни отговорности, подлежат на тежки санкции при неизпълнение на изискванията, често стават политически жертви при смяна на властта и като капак са мизерно заплатени. Никой успешен учител не би се съгласил да се захване с това. А и добрите училищни директори рядко остават  дълго такива – стават я кмет, я депутат, я областен управител.

Оценката и развитието на учителите.

Навсякъде по света оценяването на учителите не е самоцел и не се прави с идеята „да разпределим едни пари”. Затова се използва и думата assessment , което означава хем оценяване, хем развитие. И оценяването не е по някакви формални критерии, където основния е трудовия стаж, а по метода на целеполагането. Т.е. оценяват компетентностите ти (външно и независимо), поставяш си цели за тяхното развитие, на базата на това  формираш квалификацията и обученията си и след година, заедно с прекия ти ръководител, оценяваш постигнатото. Това е базата върху която се формира заплащането и бъдещата ти кариера. Нищо сложно. Но не у нас.

У нас преди малко повече от година, набързо (след три години мотане на цяла дирекция), бе приета система за кариерно развитие на учителите. Под натиска на синдикатите тя бе уродливо направена така, че трудовия стаж да е основния критерий за развитието ти?! На всички бе ясно, че е безсмислена, никого не стимулира и демотивира младите учители. Успокоенията бяха, че това е временно. Познайте какво сатана? Да още си „движи” и никой не се кани да я сменя.

А какво стана с външното оценяване. По презумпция това е оценка за преподаването и системата на училището. То се прави така, както например се правят тестовете на PISA. Изследващите влизат с изпитните листове неочаквано в дадено училище, избират случаен брой деца от всеки клас и анонимно ги изследват. И то не по „даден предмет”, а за креативност и обучителни способности. На базата на това се формира оценка за преподаването и се прави рейтинг на училището.

У нас разбира се, всичко това изглежда като във филм на ужасите. Вместо системата, оценяваме децата, като им организираме изпитна сесия, а оценките им пишем в дневника.  Това до такава степан стресира по-малките (четвъртокласниците), че те месеци преди това почват да се готвят за „матурите”. Всяка година ми се обаждат родители с оплаквания, че децата им са под такова напрежение, че развиват неврози.  А в седми клас това външно оценяване е съчетано с изпитите за гимназиите, което превръща напрежението в истинско изпитание за родители и деца. Така системата „хитро” прехвърли оценяването от болната глава на здравата, а за да е сигурна, че няма да има издънки не поставя предварителни критерии за успеваемост, а ги формира в последствие, след самото оценяване?! Можете ли да повярвате? Значи първо правим изпита и после решаваме колко точки са за шестица, петица ... двойка. А може изобщо да нямаме за двойка. Така всичко ще си е на ред. Летвата е ниско, всички изкарват, значи образованието ни си е на ред. Само да не бяха онези кретени от Световната банка (PISA), които със своите изследвания на всеки три години ни казват колко още по надолу сме се сринали.

Ресурси

Тук изобщо не ми се иска да коментирам. Бюджет от 3,3% е под нивото на страните от третия свят. А уж всички знаем, че за да излезе една страна от успешно от криза, трябва да инвестира в хората. Сега всичко стига само за заплати. И почти нищо за ремонти или строеж на нови училища. За да закърпят делегираните си бюджети директорите прибягват до всякакви честни и нечестни средства – просят от родителите, режат от персонала и дори записват „мъртви души” на самостоятелна подготовка. Не вярвате ли? Директорка от Шумен беше наела частен детектив за да открие данните на деца заминали в чужбина с родителите си за да ги запише в училището си, друга от Вълчи дол – разхождаше с автобус 40 старци от родното си село като ученици в 3-4 клас на самостоятелна подготовка. Старците -  доволни, че ще ходят „на градо”, директорката - че закърпва бюджета.

 Но нещата не опират само до парите. Ресурсите, изграждащи ефективното образование означават подготвен персонал -  учители, обгрижващи специалисти (психолог, лекар, логопед, ресурсни учители), обслужващо звено; ресурси, дидактически средства, изхранване, охрана и разбира се време. Времето, в което се завърта един педагогически цикъл.

Ефективна и безопасна училищна среда

Казано с две думи, училищната среда е система от различни условия и влияния, в която детето се чувства добре и е мотивирано да се справя. Тази среда включва най-общо следните неща (Галин Цоков 2009):

·            Човешки фактор – отговорностите и отношенията в рамките на училищната система (ученици, учители, родители)

·            Курикулума -  учебните планове и програми по които училището работи;

·           Физическото обкръжение – сграден фонд, архитектурна среда, хигиенните условия, обезопасяване, брой деца в клас и в училищната сграда и др.

·            Социално – контактен компонент – училищната култура и политики, управлението на класа, стила на ръководство.

·           Информационен компонент – символи, ритуали, традиции, нормативна база, правилници и др.

Да изброявам ли колко от тези неща съществуват в нашите училища и колко от тях са формално застъпени? Формирането на училищни планове и програми е силно ограничено от безобразно раздутите учебни планове в задължителната подготовка; изграждането на работещи политики – здраве, безопасност, превенции на тормоз и др. все още са екзотика; под управление се разбира не екипна работа, а авторитаризъм; училищната култура и ритуали най-често се свеждат до описаните в правилника за прилагане на закона ... но най драматично е положението с физическото обкръжение. Защото:

•     Няма училищни сгради в България, които да са предназначени за повече от 500 деца. А вече на много места в такива сгради са натъпкани по 1500 – 2000?! При липса на обезопасени коридори, стълбища и автоматична противопожарна инсталация. Това  силно износва сградния фонд. 63% от децата дори не стъпват в училищната тоалетна и стискат ...
•      Класните стаи са проектирани за не повече от 24 деца, но вече има и класове по 30-32. Смачканото личностно пространство и анонимността рязко повишава детската агресия и тормоза между връстници.
•             В едно и също малко пространство са събрани деца от 4 възрастови групи (6-19 години), с всичките ефекти от това взаимодействие. Учителите неудачно смесват преподаването и подходите си в среден и горен курс. (Ефекта СОУ).
•     Почти половината от децата в България учат на две смени, а това означава 40 минутни часове и година и три месеца по-малко време за учене.
•    Училищните дворове не са защитено пространство – най- често паркинги и места за разходка на кучета.

И не е истина, че сградния фонд не достига. Дори и в София има поне 10 ?! празни училищни сгради, две от тях в идеалния център ...

Ангажираност на родителите и общността.

Исторически българското образование не е продукт на държавата, а на местните общини. Всеки град и всяко село през възраждането отделя основната част от обществените си средства за читалище, училищна сграда и наемането на най-добрите учители. Контролът върху  учебните програми  и резултати е оказван от цялата общност (виж. Под игото).  Така българите се прочуват със своята страст към образованието и науката.  И една от причината днес да сме на тоя хал са именно скъсаните връзки между училището и общността. Това е ефекта на тоталитарната държава и нейния повсеместен контрол. За съжаление сега, двадесет години по-късно, училището е последния бастион на комунизма. Всичките приказки за автономия се сблъскват с нежеланието на чиновниците в държавното управление да отпуснат хватката, защото ще загубят смисъла на своето съществуване.

Другият голям проблем е двойственото управление на общинските училища. От една страна то има свои средства, формирани  от   т.н. делегиран бюджет, но от друга тези средства идват през общината и то е само вторичен (че и третичен) изпълнител. А по този път, парите имат свойството да намаляват. Общината от своя страна трябва да осигурява ремонтите, суровините и безопасността на училището.  Най-често колкото пари останат. За основни ремонти или строителство на нови сгради дори и не се мисли.

Впрочем, знаете ли, че почти една трета от началниците на РИО (регионалните инспекторати на министерството) и заместник кметовете по образованието дори не си говорят. Видях го с очите си!

А неправителствения сектор просто бе купен. Не с пари, а с проекти.  Министерството на образованието  разпределя под формата на проекти милиони левове европейски средства през последните години и ако искаш да се класираш трябва да си от нашите. Така с времето много професионални, родителски и др. неправителствени организации останаха без зъби. Едно от първите неща които направи Сергей Игнатов като министър, бе да уволни Светла Ломева, която управляваше тези средства и да си назначи свой човек ...

Но най-големият проблем са родителите. 

И не защото всички са лоши, невъзпитани и незаинтересовани, а защото системата нарочно ги държи в изолация.  Кой ще му харесва да си има вземане даване с място, където публично могат да оскърбяват теб и детето ти (родителска среща), да нямаш пряк достъп до необходимата информация (за изразходването на бюджета например), където вечно просят нещо от теб, а ти нямаш никакво право да искаш детето ти да се чувства по-добре и да е защитено. Не, че няма лоши родители, но в такава среда всички стават лоши. Защото учителите и родителите най-често не се познават добре. Опитът да се въведе система за оценка на детския потенциал, където една от основните цели бе детето, учителят и родителят заедно да планират неговото развитие, потъна в бездните на бюрокрацията.

И накрая няколко думи за драмата на частното образование. Това, което би могло да бъде реална алтернатива и конкуренция на държавното, ако някой  изпълняваше конституционните си задължения. Да, защото децата там не получават правото си на безплатно образование записано с ей такива букви във „Всеобщата декларация за правата на човека” и държавата не им дава нито лев от полагащата им се държавна издръжка. Ще кажете: това са богатите, те имат пари и могат да си плащат. Именно тази постановка нанесе две огромни вреди на образованието. Първата, че стигматизира частните училища, защото ги ограничи до определени социални прослойки и с това намали качеството на образованието в тях и втората, че принуди част от не толкова богатите родители да дават последните си пари за да могат деца които по една или друга причина не се приспособят към държавните мега училища, да учат там. (Става дума за деца с поведенчески или обучителни затруднения). Получава се нещо като приказката за този който „хем не може, хем не дава”. Училищната система се пръска по шевовете, но не допуска реална частна инициатива, която би могла да облекчи напрежението и да подпомогне  държавата, като поеме много повече деца. Но най-подлото е, че част от „държавните люде” си пращат отрочетата именно в един замаскиран частен колеж, който е на специален режим и децата там си получават държавната издръжка...  

Успяхте ли да изчислите за себе си какъв е процента на съвпадение между ефективната образователна система и нашата?  Едва ли числото е повече от 20.

Какво да правим тогава? Не знам. Опитах се да направя нещо (като съветник на министър Фандъкова), но не успях. 

Затова очаквам и то вас, тези които имахте търпението да прочетете този материал да дадете съвети. Вярвам, че заедно сме много по-умни от политиците и чиновниците.

Това, за което съм сигурен е, че времето за реформи отдавна свърши. Сега трябват не компромиси, а радикални мерки и непопулярни решения. Да виждате някъде такива хора ...?