неделя, 13 февруари 2011 г.

Насилието в училище. Това което знаем и не знаем за него.

Всички ние, условно наречени възрастни (по-скоро заради разликите в годините), като че ли приемаме за нормални проявите на детската агресия. „Те са буйни, невъзпитани, какво можем да направим ние? Нямаме право да ги удряме, наказанията са неефективни, а родителите най-често не им обръщат внимание.” Това бяха думите на една учителка в столично училище, когато я попитахме защо наблюдава пасивно случващото се в коридорите през междучасието. В тона й имаше по-скоро умора и безпомощност, отколкото тревога и притеснение. Беше „вдигнала ръце” и гледаше колкото се може по-бързо да си „изкара часовете” в тази малка лудница.
 Сигурно не бива да й се сърдим – в ситуацията, в която бе поставена, тя едва ли би могла да бъде нещо друго, освен пасивен наблюдател. У нас никой не учи бъдещите учители как да разпознават дезадаптивното поведение и как да се справят с него. Светът, в който живеем, се усложнява от година на година, а методите ни за справяне са си останали почти от времето на Коменски. В същото време в групите на децата и юношите около нас съществува един друг свят, със своите норми и правила, който родителите и учителите почти не познават. Не напразно социалните психолози говорят за отделна субкултура, в която има сложна йерархия на взаимоотношенията, има звезди и отхвърлени, има лидери и подкрепящи, но често има и насилници и жертви.
 Знаете ли, че една от най-често срещаните теми в юношеските форуми в интернет е темата за самозащитата. Ето един такъв коментар, на който попаднахме скоро (запазили сме автентичния правопис):

Знаете училищните боеве са пълна селяния... който как може
така хвърчи..рита..бие... Ти в същото време незнаеш от къде може
да те изненада: Дали ше те ритне или с лакет ш те удари или па песник
щи удари... Много кофти работа..
Понеже не съм навътре в нещата ще ми кажете ли кой е наи-ефективния
спорт..да развиваш рефлекси и в същото време добри и стегнати удари за да оцелееш.

Звучи страшно, нали? Как стигнахме дотам децата ни да отиват в училище с надеждата „да оцелеят”? Сигурно има на какво друго да ги научим (освен бойните техники), за да се справят, а училището да се превърне в по-добро и безопасно място за всички нас – учители и ученици?
 Често казваме, че „времената са такива”, че „днешните деца са по-буйни и невъзпитани”, а агресията в обществото ни се увеличава. Оказва се обаче, че това по-скоро е оправдание на неумението ни да се справим. Едно изследване, проведено от Дружеството на психолозите в България и „Агенция Еврика” през декември 2006г., показа, че конфликтите в училище не са се променили особено през последните 18 години. (За сравнение беше използвано аналогично изследване, проведено през 1988 г.) Те имат почти същия характер, брой, типология и причини за възникване. Различното е, че конфликтите между децата в училище са станали по-дълбоки и хронични, т.е. по-рядко се разрешават с преговори и все повече се задълбочават.
Оказва се, че в усложнения свят децата ни не притежават адекватните начини да се справят, а ние, възрастните, не ги учим на това, защото ние самите най-често не знаем как. Така се затваря един порочен кръг – социалната среда се променя, децата ни не получават необходимите умения за справяне, агресивността и дезадаптивността нарастват, а това от своя страна променя средата, като я прави още по-агресивна. В резултат на това само през последната година станахме свидетели на ужасяващи престъпления, извършени от деца.
Явно нещо трябва да се направи, и то веднага.

Какво знаем и не знаем за тормоза в училище?
Още първите сериозни изследвания показват, че в училище има форми на насилие, които са особено тежки и продължителни. Именно последиците от тях привличат толкова силно общественото внимание. На български ги наричаме тормоз, а по света най често bullying. През последните 25–30 години по света има публикувани над 1000 сериозни изследвания върху тормоза. Оказва се, че това е повсеместен проблем. От тези изследвания научаваме следното:
  • Средно всяко пето дете е било жертва на тормоз, а всеки седми е тормозел съучениците си под някаква форма.
  • Близо 2% от децата са били подложени на тормоз в продължение на много години и се смята, че това е една от сериозните причини за самоубийствата в училищна възраст.
  • Случаи на тормоз се срещат както в детската градина, така и в горния курс.
  • Тормозът често остава скрит поради нежеланието на децата да споделят, защото не очакват съществена помощ от възрастните – у нас едва 23% споделят с учителите за такива случаи.
  • Учителите най-често не реагират, защото не разпознават добре тормоза и не знаят как да се справят с него.
  • Честотата на физическия тормоз нараства до 5-6 клас и след това намалява.
  • Честотата на вербалния тормоз и социалната изолация нараства с възрастта и достига своя максимум в юношеска възраст.
  • С възрастта връстниците все по-малко съчувстват на жертвите на тормоза.
  • Големината на класа не влияе особено на честотата на тормоза.
  • За възникването на ситуация на тормоз в класа е достатъчно дори само едно от децата да е склонно да се самоутвърждава за сметка на другите.
  • В ролята на оказващи системен тормоз често се озовават и учители, особено в горна училищна възраст.
  • Все повече нараства дела на т.н. „кибер тормоз”, т.е. с използването на мобилни телефони, през Интернет и пр. Около 15% от учащите, са били жертви на тормоз по мобилен телефон и повечето от тях са свързани с изпращане на SMS-и. 14.5 % от момчетата и 12.2% от момичетата признават, че са снимали други ученици в съблекалните веднъж или повече от един път.
 Нашите изследвания потвърдиха същите факти (Проекта на UNICEF и ДПБ "Училище без насилие"). Дори се оказа, че за българските деца, чувствителността по отношение случаите на тормоз е снижена – т.е. много от поведенията, които реално са насилие или тормоз те не ги разпознаваха като такива. В хода на работата в клас, децата бяха дори изненадани, че неща, които за тях са ежедневие в училище (бутането по коридорите, неприличните подмятания, обидите и пр.) също са актове на насилие. 
Учителите също бяха изненадани и дори притеснени по време на обученията, от факта, че те самите не познават добре проблема с насилието, не винаги разпознават тормоза и повечето имат консервативни възгледи за начините на справяне с него. Промяната на тези нагласи се оказа най-трудното в работата ни с колегите.
Този проблем най-добре е обобщил в следната таблица, американския психолог Barry Weinhold :

“Старото” мислене
“Новото мислене”
Тормозът е генетично обусловен. Мъчителите се раждат.
Мъчителите са “продукт” преди всичко на ранния детски опит на отношенията с другите хора.
Мъчителите трябва да се изключват от училище.
Тормозът над другите е вик за помощ .
Тормозът е нормално детско поведение (особено при момчетата).
Тормозът е симптом на неразрешена травма.
Тормозът не крие рискове
Той е силно травматичен за жертвата
“Старото” мислене
“Новото мислене”
Преодолява се с израстването.
Ако не се третира, прераства в бъдеще в насилие.
Мъчителите са силно повлияни от моделите на поведение, задавани от връстниците.
Мъчителите са по-силно повлияни от моделите на  поведение и взаимоот-ношенията в семейството.
Видеоигрите с насилие са безвредна фантазия.
Травматизираните деца трудно разграничават фантазията от реалността.
Наблюдаването на насилие в медиите е безвредно за детската психика.
Насилието в медиите травматизира децата.


Програмите за превенция и тяхната реализация
Всички изследователи подчертават, че и насилниците, и тормозените са изложени на риск. Насилието в училище е явление със сериозни размери и оставя дълготрайни последици върху психическото здраве и поведението както на децата, които търпят насилие, така и на онези, които го извършват. Поради това в много страни по света са разработени различни програми за превенция, чиято цел е не само да се намалят честотата и силата на насилието, но и да се установят размерите на това явление. Програмите имат редица сходни черти:
  • повишаване чувствителността към проявите на насилие и тормоз
  • обучения на учителите за причините и ефектите от насилието и тормоза;
  • включване на общността – родители, местна власт, медии и пр.;
  • засилване на присъствието на възрастни на местата, където най-често се извършва тормоз;
  • стимулиране на учениците да търсят помощ, когато са тормозени;
  • предварително установен план за действие в случай на насилие.
 Разликите са предимно в начина на реагиране при тормоз. Някои програми предвиждат създаване на правила и санкции, когато правилата не се спазват. Други се базират на подходи, основани на принципите на „учене от последиците”, или т.н. подход без обвиняване (въведен от Рудолф Драйкус). Изследванията на най-изтъкнатите психолози в борбата с насилието между деца Кен Ригби и Дан Олвеус показват, че:
  • добре планирана интервенция намалява случаите на насилие в училище (средно с 15%);
  • регулярното, анонимно допитване за случаи на тормоз в училище е добра обратна връзка за ефективността на програмата;
  • най-добрият подход е децата сами да разработят свои правила за поведение;
  • ефектът е по-голям, ако програмата се провежда организирано и методично в цялото училище, и то в продължение на години;
  • най-висока е ефективността на програмата сред децата в основното училище;
  • без планирана и системна интервенция има вероятност не просто нещата да не се случат, но и положението да се влоши;
  • при програми, които се основават на принципите на „учене от последствията”, има по-добър ефект, отколкото ако се използват наказания, макар че самият Ригби застъпва програми, които са комбинация от двата подхода.
 Тормозът в училище – за какво става дума

Както вече бе споменато, насилието в училище, а и в живота, има различни форми. Децата и юношите често нямат достатъчно социални умения да се справят с конфликтите – липсва им опит, а и никой не ги учи на това. Затова те най-често повтарят моделите, които виждат – в семейството, в приятелската среда, по медиите. А тези модели много често са агресивни.
Причините за конфликтите в училище може да са много и различни. Например физическите сблъсъци, особено сред момчетата, често имат за цел премерване на силите, на уменията и установяване на съответната йерархия в групата на връстниците. Когато тя веднъж се установи, децата се стараят да я спазват в отношенията си. Но някои деца са с агресивни модели на поведение (по-възбудими и/или израснали в агресивна среда). Те изпитват необходимост да се защитят, реагират остро и импулсивно, затова често викат, бият се или обиждат другите, когато се чувстват несигурни и застрашени. Разбира се, нито едно подобно поведение не е допустимо и всяко от тях изисква различна интервенция и подход.
Това, което трябва да направим, е да научим децата да решават конфликтите си без насилие – като въвеждаме правила, учим ги да преговарят или им задаваме алтернативи. Когато си мерят силите, би трябвало да им предоставим други начини за това, например чрез спорт в който не се нараняват и има правила. Към агресивните деца трябва да се подхожда внимателно, като за всеки отделен случай (в зависимост от причината, поради която детето е развило агресивно поведение) да подберем съответния подход – обучения в социални умения, дисциплиниране, психотерапия и пр.
 Най-тежки и най-трудни за повлияване са крайните форми на насилие в училище – тогава когато то е непредизвикано, злонамерено, регулярно и цели психически или физически да нарани другия. В англоговорящите страни за този вид насилие се използва думата bullying. Ние смятаме, че изразът “тормоз между връстници” отразява много добре същността на такова поведение и затова ще използваме този израз в наръчника. В България като термин е въведен от проф. Пламен Калчев и така е придобил гражданственост. Друга група психолози и психотерапевти в България, работещи по проекта “Училище и психично здраве”, използват и термина „грубиянство”, буквален превод на думата bullying , когато описват произхода и причините за подобно поведение. Това което е важно да знаем, че и двата термина се отнасят за едно и също нещо. Отнасят се за един скрит процес на системно насилие в детската група, които уж е познат на нас възрастните, но никой не предполага колко страдания ежедневно понасят децата - жертви на тормоз.
 Много автори дават определения за тормоз. Най-често цитираната дефиниция е на Дан ОлвеусТой определя тормоза между връстници като сбор от съзнателни негативни постъпки, които са дълготрайни, насочени към един и същ ученик от страна на един ученик или група (най-често двама-трима ученици насилват един). Отрицателните постъпки включват физическо и/или психическо насилие, изолация. Отношението между насилника и жертвата винаги е съпроводено от неравностойност на силите на постоянната опозиция сила–безпомощност.
Още по-детайлен в описанието си е австралийският психолог Кен Ригби. Определяйки два вида тормоз в училище – злономерен и незлонамерен (безобиден и лекомислен),  той характеризира първия по следния начин:
 ·         налице е желание нарочно, преднамерено да се причини физическа или психическа болка на друг човек;
·         желанието се изразява в конкретни и целенасочени действия;
·         жертвата е реално наранена (физически или психически);
·         тормозът се извършва от индивид (или група), който се намира в по-силна позиция, и е насочен към някой осезаемо по-слаб и беззащитен. Тормозът е злоупотреба от позиция на силата (не само физическа, но и силата, свързана със статута в групата, способността да се манипулират другите и да се получава от тях подкрепа и др.);
·         липсва разумно оправдание и основание за подобно поведение;
·         издевателствата се повтарят многократно; именно очакването на жертвата, че тормозът ще продължи, придава на това поведение травмиращ характер;
·         тормозът доставя видимо удоволствие на извършителите – пасивността на жертвата, липсата на съпротива и демонстрираната безпомощност ги „вдъхновява” да продължават.

Ако трябва да обобщим, тормозът е вид агресивно поведение, което е:
·         злонамерено (цели да нарани или унижи);
·         от позицията на силата;
·         често повтарящо се във времето.

Не е тормоз:
·         незлонамерено агресивно поведение;
·         агресивно поведение между равни по сила;
·         еднократно или рядко случващо се агресивно поведение.

 Видове тормоз
Формите на тормоз притежават практически неограничен „репертоар” от действия, думи, жестове, които систематично причиняват физическа или психическа болка на жертвата. Някои действия (подмятания, прякори, потупвания), които в приятелска среда могат да се възприемат като шеги и закачки, се превръщат в тормоз, ако насилникът знае, че това притеснява жертвата. От тази гледна точка е задължително тормозът да се оценява в контекста на уязвимостта на жертвата, като „правилото” за идентифицирането му е, че има тормоз, когато мъчителят разбира, че действията му притесняват другото дете и то желае те да бъдат прекратени, но нарочно продължава с тях.

Видовете тормоз са най-различни и за тях има различни класификации. Тази, на която сме се спрели ние, е следната:
·         физически тормоз – блъскане, удряне, наплюване, спъване, затваряне в някое помещение;
·         вербален тормоз – подмятания, подигравки, унижение, заплахи;
·         психологически тормоз – изнудване, повреждане на имущество, кражба и унищожаване на лични вещи, заплашителни погледи, неприятелско следене;
·         социален тормоз – изолация, игнориране, изключване от игри и други общи дейности, одумване и разпространяване на злобни слухове.

Важно е да знаем, че в ситуация на тормоз няма „невинни”. Всеки приема една от следните шест роли, с всички последствия от това:

·         мъчител (агресор) – инициатор и изпълнител, който кани другите да се присъединят, лидер, който измисля нови начини за издевателство;
·         помощник на мъчителя – помага с цел да получи одобрението на мъчителя, присъединява се към тормоза, когато вече е започнал;
·         подкрепящ мъчителя – винаги присъства, дори да не се намесва активно; присмива се на жертвата, окуражава мъчителя, приканва другите да се забавляват;
·         защитник на жертвата – опитва се да каже на другите да спрат, вика за помощ, защитава или насърчава жертвата;
·         страничен наблюдател – стои настрана, преструва се, че не забелязва, не взема страна и не прави нищо;
·         жертвата – обект на тормоза.

Измерването на тези роли с т.нар. „скала за ролево участие”, направено в изследването на Пламен Калчев, показва, че в ситуации на тормоз децата у нас най-често участват по следния начин: мъчители - 8,2%; помощници – 6,8%, подкрепящи – 19,5%, защитници – 17,3%, странични наблюдатели – 23,7%, жертви – 11,7% и неопределени – 12,7%.

Кои са децата жертви на тормоз ?
Това просто са различните деца. Няма значение по какъв признак - етнически, здравословен, външен вид, по-добър ученик... Всички изследвания, включително и у нас, показват, че децата, подложени на системен тормоз (по-често от веднъж месечно), имат понижено самоуважение и чувство, че са по-зле приети от връстниците си. Момчетата често са по-слаби физически. Насилието създава допълнително чувство за несигурност, понижено самоуважение, страх и нежелание да ходят на училище, психосоматични симптоми, а също е доказана и повишена склонност към депресии в зряла възраст. Наблюдава се и тенденция за „пренос” през поколенията – за жертвите е по-вероятно да имат деца, които на свой ред да са обекти на тормоз в училище. От друга страна, „мълчаливият кошмар” води до натрупване на гняв и враждебност , което поражда проблеми със самоконтрола и остри изблици на гняв, често към други беззащитни хора в обкръжението. Понякога те се превръщат в особена група „тормозени насилници”.
 Лесно можем да разпознаем децата, подложени на тормоз. Според Олвеус те най-често са:
  • страхливи и несигурни;
  • предпазливи, чувствителни, тихи;
  • реагират с плач и отдръпване;
  • липсва им самоуважение;
  • нямат приятели;
  • прекалено защитени от родителите си;
  • не са агресивни (освен в редки случаи);
  • момчетата са по-слаби физически.
 Много е важно да подчертаем, че прекратяването на тормоза е само първата стъпка в работата с тези деца. Следващата е да ги научим да се справят сами. Не е добро решение другите, възрастните и връстниците, да се грижат за тях и да ги покровителстват, защото те са станали мишена на насилие точно защото така са правили и родителите им. Това е една от причините, поради която тормозените деца рядко се оплакват. Когато го направят, те получават еднократна подкрепа и защита, а това не решава същността на проблема. Правилното решение е да се работи с тези деца за развиване на техните социални умения, на самоуважение и вяра в себе си. Това е дълготраен процес, но си струва труда. Специално го подчертаваме, защото най-честата реакция на възрастните при ситуация на насилие между връстници е “да застанат на страната” на жертвата и да укоряват и наказват насилника.
За децата, които са жертви, нашето състрадание не е от особена полза. За тях е важно да повярват, че е недопустимо това, което се случва, и да получат подкрепа, за да развият качествата, които им липсват.

Кои са насилниците ?
На детето, склонно към насилие, не му е необходимо наказание (особено това, което го унижава), а състрадание, за да може то само да развие състрадание спрямо другите. Липсата на състрадателност, както ще видим по-нататък, е една от основните причини да се развива насилническо поведение.
Ако проследим развитието на децата, оказващи тормоз над другите, ще видим, че до края на пубертета 60% от тях са осъдени за нарушения или престъпления, а 40% са рецидивисти. Вече говорихме за това, но тази информация е особено важна, защото подчертава значението на превенцията на насилието между връстници – нещо, което трябва да започне колкото се може по-рано.

Децата, склонни към насилие, са агресивни в поведението си и към възрастните. Ние рядко се учудваме, когато открием кои деца тормозят връстниците си. Те обикновено са израснали в семейства без много състрадание и топлина, особено в ранното детство. Това не означава, че са изоставени или занемарени.  Те може да бъдат деца, за които се грижат добре - според външни критерии (храна, грижа за здравето и материална обезпеченост). Техните родители обаче повече се грижат за физическите им нужди, и по-малко за вътрешните им потребности и чувства. Това обикновено са отстъпчиви и студени родители. Те не поставят граници, не са взискателни, толерират агресивното поведение, непоследователни са при налагане на наказанията (по-често физически, а с това и агресивни), реагират остро, когато изгубят търпение и когато децата им преминат неясно поставените граници.

С такива деца трябва да се работи върху контрола на собствената им импулсивност, развиване на емпатия и съчувствие, а това е невъзможно без съчувствие към самите тях. Трябва да им се поставят ясни и справедливи граници и да се учат, че ако спазват тези граници, светът е сигурно и приятелско място. Разбира се, работата с деца, които насилват, включва и работа с техните родители.

Както вече споменахме, има и една група деца, които са едновременно и насилници, и жертви. Обикновено такива деца са насилвани от някои “по-силни” връстници и си отмъщават, като насилват някой по-слаб от тях. Те са най-рискови по отношение на бъдещото си развитие и израстване, защото търпят последиците и на единия, и на другия профил. Както и децата жертви, те са с ниско самоуважение и са по-слабо приети от връстниците си. От друга страна обаче, подобно на децата насилници те имат съзнанието, че не могат да контролират поведението си. Освен всички изброени качества, те са и по-лоши ученици. Тези деца са особено рискови, най-често са склонни да стигнат до крайност (дори убийство) и с тях трябва да се работи за развитие на всички онези социални умения, в които обучаваме и жертвите, и насилниците.
 Изследванията показват (Олвеус, 1998), че кой ще бъде насилник и жертва не се определя от социално-икономическите условия на семейството (приходи, образование на родителите, битови условия), нито от големината на училището или мястото, където то се намира. Установено е също така, че в групите връстници, които са склонни да тормозят другите, отслабват задръжките на всеки поотделно, защото в групата се намалява личната отговорност. Съществува и нагласата за копиране на чуждите модели на поведението, включително и насилническото.
 Медиите също влияят на склонността към тормоз над други. Насилието, показвано и описано в медиите (и не само във филмите), моделира агресивно поведение и което е още по-важно – намалява състраданието и чувствителността към жертвите. Същото се отнася и до компютърните игри, демонстриращи насилие.

Няма коментари: