Интервюта


Приятели, всичко по-ново можете да прочетете директно в Мрежата, просто като напишете името ми там. Мисля, че е излишно да го копирам.







Интервю за в-к "Стандарт"
1.10.11 г.


- Г-н Игов, зачестиха агресивните прояви на ученици през ваканцията - само преди дни дете бе заклано за няколко стръка канабис. На какво се дължи този бум?
- И друг път съм наблюдавал лятната агресия на младите. Лятото е времето на най-големите социални контрасти. Тогава много ясно и особено болезнено при децата и юношите се вижда кой има възможности да отиде някъде - на почивка или в чужбина, кой има най-лъскавите дрешки. При тези които не могат, да си позволят това се засилва  чувството на безнадеждност и усещането, че са отхвърлени от обществото. Тогава агресията се обръща срещу някого, на когото ти приписваш своята загуба. Когато говорим за деца, искам да подчертая, че тук не можем да приписваме вина. Просто средата, в която са пораснали, и абдикацията на цялото ни общество от тях носят този резултат. Всъщност ние това го видяхме и в много европейски страни това лято. Много от колегите, които анализираха случилото се в Лондон, казаха, че това е бунтът на бедните. Той нямаше конкретен повод, това беше бунт, при който ти отиваш да вземеш нещо, което не можеш да притежаваш по друг начин. Защото, както те казват "Някой ни го е отнел". И наистина, когато говорим за деца и юноши от социалната низина, в голяма степен обществото, не давайки шансове на тях и семействата им да живеят по друг начин, им отнема шансовете за развитие. При нас тази агресия не се е обърнала към обществото, все още тя е на нивото на междуличностните отношения. Но ако ние продължаваме да се отнасяме безпардонно към поколението, което идва след нас, определено ще я докараме дотам.
- Можем ли да стигнем до бунтове?
- Категорично. Това е бунтът на социалното разделение. Преди известно време едно момче и момиче на 16 години убиха своя приятелка за 10 грама злато, онзи ден убийството стана заради стрък канабис. Освен че през лятото най-силно се чувства разделението, тогава най-остро се усеща и самотата, липсата на подкрепа и на обич. Тези, които са обгрижвани и обичани, правят нещо заедно с родителите си. Другите са изоставени на една дълга ваканция - три месеца за едно дете са почти цяла вечност. Когато ти не знаеш какво да направиш за себе си и никой не ти предлага никаква алтернатива, можеш да решиш, че единственото, което ти остава, са алкохолът или наркотиците.
- Може би и училището е длъжник в това отношение...
- Ние сме на границата на хуманитарна катастрофа по отношение на образованието. Имаме най-ниския бюджет за образование в ЕС и вероятно в света, а най-високия за полицията. Вгледани в икономиката, в кризата, в инвестициите, в магистралите, пропускаме най-важното - бъдещото поколение на България. Семейството е оставено без помощ. В Хартата за правата на децата, една от основните тези е, че държавата е длъжна да осигури подкрепа и помощ на семействата, за да могат да отглеждат децата си в нормална, безопасна и развиваща среда. При нас държавата дава някакви пари и след това прехвърля цялата отговорност на семейството. В същото време то не е подготвено за новите предизвикателства. Няма как да отглеждаш децата си, както си бил отгледан от своите родители. Децата живеят в друг свят, различен от нашия - светът на мобилните комуникации, на социалните мрежи. Наши изследвания от миналата година сочат, че само 15 на сто от родителите знаят какво точно правят децата им в Интернет. В същото време над 87 на сто от децата съществуват в киберпространството. Родителите дори са доволни, че детето си седи вкъщи. А всъщност то се прибира от училище, сяда на компютъра и изчезва” във виртуалния свят.
- Миналата година имахте една група, която се занимаваше с кибертормоза...
- Само това успяхме да направим, защото у нас май, че никой освен медиите не се заинтересува от тези проблемни изследвания, които правим. И в последните години те са финансирани не от държавата, а от УНИЦЕФ - като в третия свят. През това лято  помагах на колегите от УНИЦЕФ за тяхната инициатива  „Училище за родители”,  насочена към ранното детство. Една страхотна програма имаща за цел да подпомогне родителите във възпитанието на децата им в една възраст, която е най-важна за тяхното развитие в бъдеще. Иска ми се повече хора да подкрепят това с по един SMS, защото държавата нехае.. В същото време в училище, където на чиновете седят бъдещи родители, ние дори не се сещаме да въведем подобно образование. Но се сещаме да въведем отново военно обучение. Сега ще ги пращаме да маршируват и да разглобяват "Калашници", но няма да ги учим да бъдат по-добри родители.
А по отношение на интернет - установихме, че в седми клас вече една трета от децата се оплакват, че през последната година са били жертва на тормоз в мрежата. Най-честите форми са пускане на клюки в социалните мрежи, отнемане на самоличност или обидни и заплашителни съобщения по мобилния телефон.
Ако се върнем на въпроса защо агресията избуява сега през ваканцията, ето още един възможен отговор - преди година децата през лятото си седяха вкъщи и си играеха с връстници от махалата, с едно близко обкръжение, което познават. Сега те могат да се срещнат с когото и да било в киберпространството. Ако преди децата бяха тормозени най-често в училище, сега тормозът е без граници и ваканция. 
Децата ни не са научени и как да си прекарват свободното си време. За да ти е кеф, трябва да пиеш или да пушиш трева. Това е изкривеното чувство за възрастност, защото това виждат от възрастните. Не искам никого да обиждам, но за мен това е наложено от чалга културата, където да караш на червено, да се надрусаш, да правиш безразборен секс се смята за престижно. Децата и юношите винаги са имали нужда от значими възрастни, които да им показват кой е истинският начин, по който могат да живеят. Чалга културата доведе на преден план едни псевдозвезди, известни с това, че са известни, които имат мизерен морал и мизерен начин на поведение. Те самите нямат никаква социална отговорност и са с полуизградена ценностна система. И децата четат и гледат кой къде отишъл, кой с кого преспал, и за съжаление се идентифицират с това. Къде е алтернативата на тези „велики” фигури?
- В момента много се говори за реформи в образованието...
- Всъщност в образованието не се прави нищо. От години се пишат проекто закони и  концепции, които единствено се стремят да запазят статуквото. Защото в образованието има много гилдии и много интереси, които нямат нищо общо с децата. Сега се оправят опити за компромисни решения, но това няма как да се случи. Времето за компромиси и реформи отдавна свърши, сега трябват истински мерки и истински политици, такива които умеят да вземат непопулярни решения. Образованието се нуждае именно от тях. Давам само един пример - тази година в училище ще влязат около 3000 деца повече от миналата. Това ще се случи в големите градове, в които и без това училищата са претъпкани. Училищната среда в тези училища е под всякаква критика, а в същото време се обяснява как децата от първи до четвърти клас ще бъдат на целодневно обучение. Как ще стане това, когато няма място и пространство? Нищо не бе направено и за облекчаване на училищните програми. Какво от това, че децата няма да си носят пълните чанти с учебници, когато глупостите ще продължат да си бъдат в същите тези учебници?
- Съществува идея за назначаване на повече училищни психолози - вече на всяко училище с 250 деца..
- Това е вървене след събитията. Значи ние първо ще създаваме с безхаберието си една свръх  агресивна среда, а след това ще вкараме вътре някакви хора, за да се справят със същата тази агресия. Как точно ще стане това?
За да имат успех колегите в училище,  първо трябва да се промени самата училищна среда, обема на учебното съдържание и начина по който то се поднася. Давам ви само един пример - най-тежкият стрес за децата в начален курс са така наречените „матури” в 4 клас. Това иначе се представя като външно оценяване, но направено по абсурден начин. Вместо да се оценява системата (анонимно и със случайни извадки) се оценяват децата. Върху бедните им главици се стоварва цялото безумие на образователната ни система  и когато дойде това време, аз и моите колеги на ден получаваме десетки обаждания от родители за деца, които са в много тежък стрес. Когато самата система постоянно нагнетява напрежение, дори на всяко дете да сложиш психолог, той не може да реши проблемите. А вторият проблем е, че в България не са чак толкова много подготвените училищни психолози - няма нито една магистърска програма, която реално да ги готви. И ако трябва сега да назначим 5000 души, ние няма откъде да ги вземем.



Интервю за "Всеки ден"
30.09.11

- Г-н Игов, събитията в Катуница предизвикаха масови протести в страната, които отново тръгнаха от социалната мрежа Facebook. Как си го обяснявате?
- Никак не ме учудва, защото социалните мрежи са основното средство за комуникация за младите хора и един от начините да се организират. По-изненадващото е, че там доминира словото на омразата. За мен точно това е притеснителното, защото е първата стъпка към всеки процес на дискриминация.
- Според някои психолози Facebook не е място за каузи. Вие на какво мнение сте?
- Ами ако вземем пример с Арабската революция, която премина под каузата за освобождаване от тоталитарните режими, в случая с Катуница наистина не можем да говорим за кауза в този смисъл на думата. Тук става въпрос за стихиен протест, който е абсолютно неориентиран. Не казвам, че няма причина. По-скоро има едно вътрешно, огромно напрежение. Друг е въпросът кой отваря клапана на това напрежение и в каква безсмислена посока се насочва. Защото има конструктивни и деградивни каузи. За някои хора обаче деградивната кауза е от полза, защото ще им даде възможност да се върнат на политическата сцена. Става въпрос за манипулации. В този случай и едната, и другата страна са жертви.
- Защо се отприщи този език на омразата? И като че ли по-притеснителното е, че в тези протести масово вземат участие деца.
- Така е, но това не е изненадващо. Светът е достатъчно сложен, за да може един юноша да разбере всичките му нюанси. Децата търсят лесни отговори и когато имаме безотговорни възрастни, които им ги дават, тогава младият човек може да бъде подведен. Разбира се, това не се отнася за всички. През последните няколко дни с мои колеги направихме десетина фокус-групи с деца на различна възраст и от различен произход-ромски, български, от смесени бракове. Ако възрастните можеха да ги чуят как разсъждават, нещата щяха да стоят по друг начин. За по-малките ученици е много по-лесно да приемат различията и да имат приятели от други етноси или религии. Нито едно дете не каза, че това ги разделя или противопоставя.
- Тоест, децата не се делят на българчета и други?
- Точно така. Стига да не се намесват възрастните с техните стереотипи. В юношеството обаче започват да се случват други неща. Логично е бунтът на тийнейджърите да е свързан с идеята кой съм аз, кои са моите приятели. Причината е, че приятелската среда става по-важна за социализацията им от тази на семейството. Така се формира това, което наричаме „юношестка субкултура”. И понякога тези така формирани групи могат да бъдат дезадаптивни – като футболните агитки, например. Другият проблем е, че заради тоталния срив на образователната система през последните години училището буквално бълва юноши, които са функционално неграмотни. Данните в доклада на Европейската комисия от пролетта  са 41%, но вероятно са много повече. Какво означава функционално неграмотни? Не става въпрос за хора, които не могат да четат и пишат. По-скоро те не могат да разбират сложните взаимоотношения в обществото и трудно правят изводи, на базата на фактите, които ги заобикалят. А и няма кой да им помогне да го направят. Ето защо са склонни да дават прибързани и неточни заключения базирайки се на собствения си ограничен опит. Така че много са причините за това което се случва. Ние си отгледахме едно  поколение, което аз наричам паралелно. То израсна през последните 20 години не с нас, а покрай нас. Объркани от кризите, от прехода, от борбата за собствено оцеляване, забравихме за тези деца и те сякаш пораснаха, без да им дадем необходимия житейски опит. Те не винаги различават доброто от злото и  манипулатора от доброжелателя. Затова са склонни да приемат и най-лесните обяснения от нечистоплътни хора. Има сериозни научни изследвания, които показват, че дискриминационните нагласи и стереотипи се появяват тогава, когато човек е неуверен, несигурен и му липсва вярна и точна самооценка. Когато това се случи с един човек или едно общество, то много лесно може да тръгне по това, което наричаме „сълба на дискриминацията”  – от словото на омраза, през  изолацията и физическото насилие да холокоста. Защото трябва да намериш отдушник за собствената си бозпомощност  и това най често е различния, когото не познаваш или този, който е по-слаб от теб. Така получаваш една временна и изкривена личностна стабилност.
- Тази незрялост ли е причина агресията да стане средство за постигане на целите?
- Ако под незрялост разбираме липсата на социални умения-да. Защото усвояването на тези умения означава да можеш да преодоляваш конструктивно ситуациите, в които се чувстваш застрашен. Винаги освен агресията има алтернативни подходи. За съжаление, когато доминиращият модел в средата е агресивен, ти приемаш, че това е единственият начин за справяне. И когато не можеш да направиш логичните изводи, ти обръщаш тази омраза срещу беззащитния, срещу този, който ти е под ръка. Това е отговорът и на въпроса защо когато кризата дойде от един човек като Цар Киро, който има безкрайно големи възможности, бунтът се обърна не срещу мутрите като него, а към бедните и набутани в гетата цигани. Обръщаш агресията към най-слабия, когато не знаеш друг начин за справяне със ситуацията. Още преди време с мои колеги психолози предупреждавахме, че това рано или късно ще се случи. Но дори и сега да запушим пробойните, напрежението ще остане. Това е нещо като тенджера под налягане и трябва не да отваряме клапите, а да загасим огъня. За съжаление все още нямаме подход как да се справяме с подобни социални кризи. Други мултиетнически общества са намерили механизмите за решение на проблема през годините, не е нужно да откриваме топлата вода. Затова е добре да се поучим от тях.
- Как точно да преодолеем езика на омразата?
- Решението е децата и юношите да придобиват повече социални умения, да знаят как да се справят с критичните ситуации и да опознават различията и различните. Затова трябва много бързо да реформираме училището и да го превърнем в място, където да се говори и да се учи за тези неща. Също така трябва да дадем на младите хора истински и значими модели които да следват.  А у нас такива личности сега са измислени „звезди” с доста мизерен морал.
- Това ли липсва най-вече на младите хора-образци за подражание?
- Точно така, но истински образци и символи. Вижте колко е парадоксално-тези националисти, които скандират такива грозни послания на протестите, размахват образа на Левски. В същото време вероятно никой от тях не е прочел какво е казал Апостола за  бъдещата българска държава и какво точно е говорил за малцинствата. Просто това не се учи достатъчно в училище или дори да се учи, се прави по такъв начин, че бързо се забравя. Другото важно нещо, което се обсъжда през последните години, е сбърканият ни модел за интеграция. Повечето средства, отпускани по различни проекти, минаваха през така наречените ромски барони. Така ние изсипахме пари в криминални структури и те станаха неуправляеми. Едва ли се досещаме за степента на насилие  в самите ромски общности . А и фактът, че за толкова години няма нито една присъда за насаждане на етническа омраза, показва, че много хора и от едната и от другата страна се чувстват извън закона. Случилото се в Катуница е доказателство за това. В други страни дори носенето на фланелка с националистически призиви води веднага до санкция. А и нека се замислим поне малко какво се случва сега с децата от малцинствата, които се страхуват дори да отидат на училище или с онези хора от ромската общност, които години наред се опитват да се интегрират и го правят успешно. Аз твърдя, че 1/3 от ромския ентос е добре приобщена. И точно тези хора в момента трупат огромни напрежения. Ние не трябва да се превръщаме в техни врагове. Нека намерим начин да им покажем, че можем и искаме да живеем заедно .




Интервю за "Агенция Фокус"
29.08.11 г.
Иван Игов: Военните не казват какъв им е проблема, а се опитват да го прехвърлят в системата  на образованието

Фокус: Г-н Игов, необходимо ли е военно обучение в училище и ще спомогне ли за преодоляване на агресията?
Иван Игов: За преодоляване на агресията изобщо не можем да говорим, защото там където има оръжие, там където се говори за сблъсъци и война, естествено, че няма как да снижаваме насилието. Агресията се преодолява  с развитието на уменията за правене на избори, взимане на решения и водене на преговори. Това едно военно обучение определено не може да го направи. Все пак по отношение на този закон има определено развитие. В началото военните искаха да въведат военното обучение като задължителна форма в средното образование, но сега решиха, че ще го пратят в задължително избираемата подготовка. Всъщност едва ли на някой му пука за децата,  защото военните имат два проблема, които просто не си ги признават. Първо, че събират много трудно момчета за наемници. Много малко са тези, които се съгласяват да се запишат в армията и те си вярват, че като го въведат в училище, ще убедят повече млади хора да станат кадрови войници. И второ, поради съкращенията, които постоянно се извършват в армията се опитват да намерят работа на част от офицерите, които имат педагогическа квалификация. Такива, които завършиха навремето политически профил. Всички други обяснения, как момчетата трябва да знаят да боравят с автомати, как трябва да умеят да се подчиняват на команди, защото видите ли ни заплашва враг, са неуместни. Един от депутатите на ГЕРБ си позволи да дава за пример Израел, което е меко казано глупаво. Всичко това е безсмислено. Идеята,  че ние имаме враг и трябва да подготвим военен резерв за да се защитим е безсмислена. И се чудя дали наистина вече сме членове на НАТО и ЕС или още живеем в ерата на студената война? Още по-безсмислено става военното обучение в училище на фона на липсата на други умения, които пак са в тази  област. Говоря за уменията за защита от бедствия. Вместо да учат учениците как да се сражават с измислени врагове, военните могат да разработят една модерна система за обучение в гражданска защита и предпазване от стихийни бедствия.
Фокус: Именно такава е идеята – не да ги учат какво е автомат или оръжие, а как да се евакуират и какви действия да предприемат при бедствена ситуация? 
Иван Игов: Това е развитие, защото в началото нямаше такава идея. Това, което е военното обучение, както те го наричат, няма много общо с обучението в гражданска защита и реакция при стихийни бедствия. Такива обучителни програми трябва да има за децата от първи клас и дори в детската градина, а по техния проект за закон това ще се прави само за учениците над 18 години (11-12 клас), което е безсмислено. Това пак е извъртане на нещата – видите ли ние няма да ги учим на точно това, ще ги учим на другото, ама ще ги учим, когато вече завършват училище. И защо трябва да го наричат „военно обучение”. Като не е това да си го нарекат както и до сега „Обучение по гражданска защита”.  Всичко това е едно безкрайно извъртане само и само да им мине номера.
Всъщност много са  необходими именно модерни програми за обучение по гражданска защита в училище, защото това което сега се прави е безсмислено. Бил съм в училище, когато е възниквал пожар и видях как само с усилията и волята на учителите, учениците са били спасени, защото те незнаят какво да правят в тази ситуация. Бил съм в час по време на земетресение децата също не знаят какво точно да направят, защото никой не ги е учил на това. Това, за което най-много се ядосвам, че тези военни и депутати, които са свързани с военнопромишления комплекс би трябвало честно да кажат: „Ние имаме проблем с набирането на войници, затова искаме да влезем в училище и да кажем на момчета колко е хубаво да бъдеш кадрови войник и да те пратят някъде в Афганистан, например. В училище имаме нужда да научим децата, как да се справят при природни бедствия и аварии и най-вече имаме нужда да намерим работни места на наши съкратени офицери с педагогическа специалност.” Но нека да влязат там, където ще бъдат полезни, а не просто да си измислят причини. В случая никой не му пука за учениците. Знаете ние имаме най-мизерният бюджет за образование и то не само в Европейския съюз, а едва ли не в целия свят. В същото време бюджетите на армията, която постоянно се съкращава и бюджетите на полицията, са най-големите – 1 млрд. - три пъти по-голям от бюджета на образованието и въпреки това, те пак искат да натоварят образованието със собствените си проблеми. Ето това вече наистина не го разбирам.
Фокус: Как се реализира такова обучение в други европейски страни?
Иван Игов: За различните деца в различните класове се прави по различен начин обучението по гражданска защита. Децата от предучилищна възраст се учат, когато се подаде определен сигнал какво да правят. И да го правят автоматично, без да се замислят. Когато е земетресение – те просто се скриват под масите, защото абсурдно е да изведеш децата от училище за минута. Ако има пожар се действа по друг начин. Виждал съм в Германия, как за секунди се строяват в редица по двама и чакат учителят да ги изведе през вратата по коридора и то плътно в дясно – по-далеч от прозорците. Това са неща, които се правят в началото почти като дресировка, за да може да се реагира за максимално кратко време и без паника. След това при по-големите ученици вече започват да се правят курсове по първа помощ, слагане на превръзки, реагиране в кризисни ситуации. Децата се учат да разпознават различните видове травми и загуби на съзнание. Ние, например не знаем какво да правим, когато видим човек, който получава епилептичен припадък на улицата.
А у нас дори не спазваме законите за безопасност на собствените ни деца. Според  закона за противопожарна безопасност се казва, че ако в една сграда влизат повече от 500 човека на ден трябва да има автоматична противопожарна система. В училищата, особено в големите градове влизат близо 2000 деца, но повечето то тях нямат противопожарни системи. Тоест ние дори не осигуряваме на децата си това, което е по закон, за да ги предпазим. Не сме направили от училището едно безопасно място, където децата да се чувстват предпазени и родителите им да бъдат спокойни, а в същото време искаме да въвеждаме военно обучение и то в последните години, за да можем да кандардисаме някой да влезе в армията. Това, което е обидното, че лобистите в парламента и хората от армията не казват какъв им е проблема, а се опитват да го прехвърлят в системата  на образованието.
Фокус:  Предвид стряскащите факти за деца убийци, последният случай с детето, което заради марихуана уби приятелчето си, няма ли да помогне военното обучение за подобряване на дисциплината?
Иван Игов: Зная какви са плюсовете на армията, учил съм във Висшето военноморско училище. Но тя нищо няма да постигне с това, че ще влезе в училище, освен че ще отврати децата още повече от себе си. Освен това учениците не се нуждаят от дисциплина в казармен стил, а от разбиране, подкрепа и безопасна среда. Те се нуждаят от възпитание, а не от дресировка. А и как военното обучение ще бъде полезно на всички ученици, когато ще се прави само с тези над 18 години. Знаете ли защо го правят?  Защото в Конвенцията за правата на детето, изрично е казано, че държавите не трябва да вербуват в армията деца, което означава лица под 18 годишна възраст.  А после твърдят, че това нямало да бъде армейско обучение. Толкова са се заплели в измислиците си, че сами започват да си вярват. Но защо трябва да им вярваме ние?



Кибер тормозът ранява
Интервю за списание „Обекти”

„Аз казах ли ти да не седиш толкова пред компютъра!” е грешна реакция, обяснява Иван Игов

Г-н Игов, всички сме били ученици – знаем какво е едно дете да тормози друго. Кога този тормоз се пренесе в технологиите?

От 1997 г. екип на Дружеството на психолозите в България, по проект на УНИЦЕФ, адаптираме модел за справяне с насилието между връстници в училище. Но изненадващо за нас, преди две години в анкетните карти, които децата попълват, започнаха да изчезват класическите форми на тормоз. Те посочваха, че са тормозени, но това вече не беше „ритат ме”, блъскат ме”, „обиждат ме”, а нещо друго, което го нямаше в реалния свят. Тогава разбрахме, че става дума за нещо различно. За това, което сега определяме като „кибер тормоз” или както е известен по света „ciberbullying


Почти никой – нито държавата, нито  неправителственият сектор не беше обърнал внимание на честотата на тези случаи. А те бяха доста драстични. Оказа се, че всяко четвърто дете в България е пряка или косвена жертва на тормоз. Косвена означава, че детето вижда, че това се случва в училище и се страхува. Преките жертви обикновено са две, максимум три деца в клас. Насилниците също са толкова. Но една голяма група деца живеят в страх, че могат да са следващите жертви.

В нашия проект за превенция на кибертормоза през миналата година бяха включени около  1600 деца в София, (финансовите възможности на проекта не ни позволяваха повече). Но и тези пилотни данни бяха достатъчно показателни -  когато учителите и възрастните изобщо не успяват да се справят с класическия тормоз, той започва да преминава в кибер пространството.  Под кибер тормоз се разбират социалните мрежи, електронните пощи, SMS-ите и MMS-ите, чатовете, уеб-сайтове или разпространението на видеозп иси. Всяка нова технология, която излиза в комуникационното пространство, може да бъде използвана за това.

Коя от двете злини е по-голяма - физическият тормоз или психическият кибертормоз?

Вижте, и двете са страшни, защото травмите, които нанасят в бъдеще са ужасяващи. Съвсем честно. В училище вие от кои бяхте – от тихите или от готините?

Неутрално. Нито от най-готините, нито от тези, които ги тормозят.

Значи от наблюдателите. Това са тези, към които всъщност са насочени всички модели за превенция. Защото това са хората, които могат да вземат отношение. Идеята на програмите за справяне с проблема е децата да могат да се спират взаимно. Това е по-добрият модел. По-лошо е да се намесват възрастните, защото те не знаят какво се случва в света на технологиите.

Ние всички сме преживели или сме виждали какво означава класически тормоз. Но родителите у нас (а ипо света)  в 85% от случаите нямат никаква представа какво се случва с децата им в кибер пространството. Страхуват се детето им да не разглежда порно сайтове или да не бъде подмамено от някой педофил в социалните мрежи.  Но това, че някой може да те заплашва, обижда или да ти изземва самоличността, сякаш се подценява.

Класическият тормоз е пряк, а кибер тормозът – анонимен. Първият е локален – само в училище, пред училище, пред блока. Другият е тотален. Случва се навсякъде и по всяко време. За новият тормоз няма граници. Той може да се случва постоянно и е продължение на реалния. Обикновено този, който е агресивен в училище, продължава нападенията си в мрежата. Случва се с деца от всички възрастови групи и не зависи от пола или социалното положение. Даже тормозът от страна на момичетата в последно време се увеличава.

Имате дълга практика на психолог. Бихте ли разказали за конкретни примери?

Има много случаи. Един от тях беше свързан с момиче, което беше тормозено цяло лято. Случило се беше следното: Тя е в нова училище, в осми клас. Група съученички започва да не я харесва, защото е по старателна и наистина знае повече. Отличниците често също са от различните и биват тормозени. Тя е такава. Иска да се занимава с дизайн и случайно попада в някаква напълно безсмислена за нея паралелка. Оказва се добрата в клас, който изобщо няма интерес към учението. Като такава е набелязана за „зубрач”. Но тормозът не свършва в училище, а продължава през цялата лятна ваканция. Майката научава някъде в края на лятото, когато детето не иска да излиза навън, отказва да сяда пред компютъра и да влиза в интернет. Затваря се. Жената беше започнала да мисли, че детето прави депресия. По-късно се оказа, че не е депресия, а опит да се изолира от атаките.
Друг много характерен пример – обади се една майка, чиято дъщеря от една година е студентка в близка европейска държава. Каза, че дъщеря й иска да си смени името и самоличността, защото не може да издържа на тормоза, който нейни бивши съученици продължават да й оказват. Момичето вече учи  в чужбина и не поддържа никакви контакти с тях, но те продължават да я тормозят, като са й направили фалшива страница във Facebook. И са я разпространявали от нейно име, включително на новите й колеги. Представете си – попадате в друга държава, в друг колеж и изведнъж в интернет пространството се появява един ваш профил, който ви злепоставя и очерня по всякакъв начин.

Какво стана в първия случай с момичето – отличничка, което са тормозили през лятото? Как беше преодолян този проблем?

Тя смени училището. Сменихме средата. Тя вече беше разпозната като различна и това беше дало повод на някого да избива комплексите си върху нея. Да опитва да поддържа собствения си личностен баланс за сметка на нейния. Но да не обвиняваме. Всъщност тези деца, които тормозят, не са виновни за това. Поведението им е проекция на липса на показване на обич, авторитарни родители или насилие в семейството. Ако не работим с тях правилно 60% се превръщат в потенциални бъдещи престъпници.

А във втория случай, когато училището в чужбина е по-трудно да се смени?

Тогава с момичето решихме да сигнализираме в българската служба за кибер престъпления, която си има и сайт, където могат да се подават сигнали за това www.cybercrime.bg. Тогава те наистина реагираха бързо. Откриха откъде идват атаките и тормоза спря. Макар и със закъснение от Facebook също реагираха и изтриха фалшивия профил.

Освен за тези, ще ви разкажа и за друг много фрапантен случай.
За да злепоставят своя съученичка четири момчета от едно много елитно столично училище бяха направили порно сайт за нея. Умееха да работят добре с „Фотошоп” и бяха монтирали нейната глава върху порнографски снимки. Знаете, че може да се направи такъв колаж, така че да не разбереш за какво става дума. Този порно сайт беше се разпространил в училището. Отваряли го бяха на училищните компютри. Добре, че един учител беше забелязал за какво става дума и беше подал сигнал.

Това, което учениците често не знаят е, че в интернет нищо не се губи. Винаги остават електронни следи. Разбра се от кой IP адрес е създаден сайта. Беше установено и кои са авторите на колажите. Тези четири момчета не можаха по никакъв начин да бъдат санкционирани, защото в България няма ясни формулировки на думата порнография и нейното използване не е ясно криминализирано. В края на краищата нещата не стигнаха до никъде.

Майките на четиримата започнаха да използват аргументи от типа „Защо ще ги наказвате? Тя сигурно си е такава!”. Бях възмутен, че една майка може да каже това за друго дете,  унизено по такъв начин. И в крайна сметка те останаха с едно размахване на пръст и с убеждението, че можеш да смачкаш всекиго в интернет, стига да поискаш.
Когато спря тормозът момичето помоли да прекратим разследването, защото цялата тази история беше за нея изключително болезнена. И тя смени училището. Тръгна си от него и отказа повече да говори за проблема. Защото остана с усещането, че случилото се е ненаказуемо.

Кои са най-често срещаните форми на тормоз?

Най-често се среща тормозът по мобилния телефон. Защото става много бързо. Набираш един SMS с текст „ще те убия” и готово! Колко е лесно! Тези заплахи за много от родителите изглеждат смешни. Когато ги видят те не обръщат внимание. Но вече в България имаме регистриран случай с убийство на ученик след тормоз с обидни SMS-и по телефона. Не тази, а миналата учебна година едно момче във Варна почина след побой. Беше паднало и беше си ударило главата смъртоносно, след като беше извикало свой връстник, който го е тормозил в кибер пространството цяло лято, да се разберат по мъжки”.

За децата телефоните и компютрите са част от света им и те не могат да си представят живота без тях. Техните родители си спомнят времето, когато не са използвали тези технологии. Много от възрастните използват компютрите за пишещи машини и за да си проверят електронната поща. Децата им са много по-напред. И често те не споделят, защото родителите им не разбират.

Как реагират най-често жертвите на кибер тормоз?

Реагират болезнено на всяка обида. Най-често споделят преживения тормоз с майка си или с приятелите. Но в една трета от случаите не казват на никого.
Обикновената реакция на българските родители е „Аз казах ли ти да не седиш толкова на компютъра!” или „Ще ти прибера телефона, за да не ти пишат глупости”. Това е погрешно. Първата реакция на родителите е да изолират детето от технологиите, защото те са живели без тях и си мислят, че и то може. Но това далеч не е така. По този начин настройват децата си срещу себе си, защото ги ограничават от контакта с приятелите им.
На възрастните наистина им е трудно да разберат, че това е част от света на детето. Едно време, ние когато се прибирахме от училище избирахме най-дългия път до вкъщи, за да бъдем повече време с приятелите си. Застанете сега пред всяко училище, за да видите какво се случва. Излизат от вратата и се разбягват във всички посоки. И си викат „Чао! До след малко!”. Всеки си отива вкъщи и сяда пред компютъра. Това е начинът, по който те общуват. Възрастните не винаги разбират тази разлика.

Как един родител да разбере, че детето му е тормозено от свой приятел или съученик в интернет? Да следи ли компютъра или телефона му?

По отношение на жертвите – родителите трябва да наблюдават не толкова технологиите, колкото реакциите на детето. И да се опита да разговаря за това какво се случва. Защо когато получи SMS бърза да го изтрие или да затвори телефона, когато някой му звъни? Защо е  изоставил страницата си в социалната мрежа и какво толкава неприятно получава в електронната си поща?  За да помогнем на родителите ние написахме един подробен наръчник за тях, който можете да се изтегли от страницата на УНИЦЕФ на адрес: http://www.unicef.bg/bg/publications/kibertormozut-knijka-za-roditeli

Интересен случай: Едно детенце трети-четвърти клас има ферма във Facebook. Дава паролата на приятелчето си да му гледа доматите и каквото и да е там. Но на другия ден се скарват и ядосаният съученик му съсипва фермата. Като акт на отмъщение. Детето е изключително разстроено и отива при родителите си. Те реагират с насмешка: „Що се занимаваш с глупости, като искаш толкова ще те пратя на село през лятото да видиш растат ли домати за два часа!” А то всъщност за първи път се е сблъскало със света на възрастните – с предателството, с излъганото доверие и с оскърблението от човек, когото си смятал за приятел. Проблемът е много по-дълбок от една обикновена интернет игра. Ако родителите не разберат това – край със споделянето.

Възможно ли е детето да започне да изпитва неприятно чувство в досега си с компютрите и GSM-ите, заради спомена за това, че те са били начин да го накарат да се почувства зле?

Трябва да ви кажа, че май не съм срещал такива случаи. Децата се затварят, спират да общуват, но не свързват проблема с технологиите. Разбират, че не са виновни компютърът и GSM-ът, а тези които стоят зад тях.

А как да подходят родителите на децата, които тормозят съучениците си? Как да убедят синовете и дъщерите си, че това не е правилно?

Първата реакция на всеки родител, който разбере, че детето му е от тормозещите, е да го защити. („Голяма работа, той е мъжкар!”) При всички случаи контактът между родител и дете е задължителен. Но по-добре възрастните да потърсят квалифицирана помощ. Защото това, че детето тормози означава, че става дума за ценностен проблем и липса на емпатия. То не разпознава чувствата на другите и не разбира, че ги кара да се чувстват зле. Ако не му се помогне, то може да закрепи моделите си на насилник.

 Интервю в "Новинар" 
Г-н Игов, намалената ваканция ли беше истинският повод учениците да организират протест и да направят група във Facebook? 
- Ако трябва да говорим за формалния повод, вероятно да. В един момент възникна въпросът „Какво се случва с ваканцията ни и защо реално депутати или други могат да почиват 10-12 дни, а ваканцията на учениците, като махнем почивните дни, е 3 дни?" За съжаление инициативата беше разтълкувана доста неправилно от възрастните. Идеята не беше, че това са мързеливци, които не искат да ходят на училище и то не ги интересува. Всъщност, ако се вгледаме по-внимателно, ще се окаже, че тези, които са ръководителите на това, да го наречем, движение и във Facebook, и в тези големи градове, бяха ученици с доста висок успех, отличници с лидерски качества. Ако забелязвате, постепенно исканията се промениха, което беше логично. В някакъв смисъл учениците осъзнаха причината, заради която не искат да ходят на училище. Не толкова ваканцията и нарушените им права, макар че и това е важно, колкото нереформираната образователна система, която прави училището непривлекателно място. Място, където не научаваш нищо. Аз чух от тези ученици нещо, което е вярно - че ние в училище учим стари неща, ако искам аз да намеря нещо по-интересно или по-важно за мен, аз мога да го науча примерно в интернет. Започвайки от един формален повод, протестите на учениците стигнаха до конкретния извод, че системата на образованието не е реформирана и те заедно със своите учители трябва да поемат тази инициатива, след като правителството или хората, които отговарят, не могат да се справят.
- Предлагат ли учениците алтернатива или просто искат промяна, но не знаят как да я постигнат? 
- Глупаво е възрастните да искат решението да дойде отдолу. Основният проблем, за който ние от години си говорим, е, че училището не е направено заради учениците, а е направено заради системата. Това много хубаво се видя в последните години, когато с т.нар. делегирани бюджети учениците вървяха след парите, а не обратното. Претрупаха се училищата с много бройки деца и с много класове. Те не знаят как да го направят, това е работа на възрастните. Образованието ни е в изключителна криза. Ние постоянно падаме по световните класации, изследванията на Световната банка. Постоянно се покачва нивото на функционално неграмотните деца, изследвания на УНИЦЕФ, на „Отворено общество” през последните години показа, че ние имаме един от високите проценти на насилие вътре в училище между самите ученици и извън училището. Как тогава училището да е място, където на теб да ти е приятно да ходиш? Учиш по претоварени програми, учиш неща, които не ти трябват, там има насилие, там подготовката, която получаваш за бъдещето и живота, е почти никаква.
- Защо според вас не успя да се проведе мащабен ученически протест? 
- Аз смятам, че това е много относително. Протестът се състоя в онова пространство, което за днешните деца е толкова реално, колкото и останалата част от света. За последно към 70 000 в различните форуми подкрепиха някакъв вид протест, свързан с това.
- В интернет пространството всички могат да протестират, но в действителност не е точно така. 
- Ако погледнете във форумите, има учители, които сутринта са имали 2-3 ученици в клас. В същото време това, което регионалните инспекторати докладваха на министерството, е, че едва ли не повече от 10 на сто са отсъствали, което било нормален процент и снегът бил виновен за това. Аз имам лошия опит от учителската стачка, тъй като съм бил в стачен комитет преди години, след това участвах в следващата учителска стачка и зная много добре как Министерството на образованието прави стакмистиката.
- Манипулирана ли е статистиката от министерството? 
- Абсолютно сигурен съм, че статистиката е манипулирана. Не толкова от министерството, колкото от директорите, притиснати от регионалните инспекторати, и така нещата отиват нагоре. Примерно в един клас отсъстват половината ученици, директорът обяснява, че не повече от 20% са отсъствали, РИО казва, че не са повече от 10 и така накрая нещата се изместват. Ако влезете в по-елитните училища на София, ще видите, че там ситуацията е била малко по-различна. Нямаше я тази масовост, защото се задействаха йезуитски механизми от типа – родителите ви трябва да ви дават бележките или ние ще ви пишем отсъствията. Знаете, че при 5 отсъствия трябва да бъдеш наказан и много от тези социално ангажирани ученици се уплашиха. За съжаление направихме онова, което не трябваше да правим – сплашихме тези хора, като им размахахме пръст и им казахме, че тяхната гражданска инициатива е вредна за страната, което всъщност не е така.
- Какви промени трябва да се направят в образованието, за да не казват учениците, че училището е „скапано място”? 
- В момента училището не е предназначено за учениците. То трябва да се върне на учениците. Учебните програми трябва да станат модерни и да дават реални знания. Трябва да се промени отношението и обстановката вътре в училище. В много изследвания по света се казва, че има две неща, на които се крепи една успешна образователна система. На първо място това е училищна среда, училището трябва да е място, което да се харесва на децата. Училищната среда в България е изключително изкривена. В сгради за 500 деца учат по 1800 до 2000. В класове и класни стаи, които са пригодени за не повече от 24 ученици, учат вече по 31-32. Учи се на две смени, а децата, които учат на две смени, реално учат година и три месеца по-малко от останалите, които учат една смяна. Според световните изследвания е важно т.нар. външно оценяване. Миналата година се правеше външно оценяване за 7-и клас. Най-напред бяха събрани резултатите и след това бяха измислени критериите. Абсолютна стакмистика. Така се правят и матурите. Точно по обратния начин постъпва Световната банка. В тестовете PISA се определят критериите, казва се, че 500 точки са тези, които определят доброто представяне, и оттам нататък се правят тестовете. Нещата в българското образование трябва да се вършат радикално. Кризата е толкова голяма, че вече дори не става дума за реформа. Единственият човек, който можеше да направи тази реформа, беше Йорданка Фандъкова. Фандъкова имаше доверието на Бойко Борисов и когато тя му казваше, че нещо трябва да се направи в образованието, той й беше дал пълния картбланш да го прави.
- Разкажете за резултатите от проекта на УНИЦЕФ „Училище без насилие”? 
- Проектът беше продължен през 2010 г. Установихме, че реалният тормоз в класната стая и в коридора преминава във виртуалното пространство. Затова продължаваме със създаването на програми срещу кибертормоза. Оказа се, че при седмокласниците една трета от тормоза наистина е минал в интернет. Този тормоз има други измерения, защото е тотален, случва се навсякъде, за него няма ваканция. Винаги може някой да ти изземе самоличността в социалната мрежа, да ти изпраща заплашителни SMS-и, да прави нещо, което може да те нарани. Оказва се, че почти няма деца в България през последната учебна година, които да не са тормозени по този начин. Около 23-24% от децата казаха, че постоянно някой ги тормози. Сблъскахме се с много тежки случаи, включително и със ситуации, в които децата са стигали до желание или опит за самоубийство.
- Според статистиката българските младежи са на едно от първите места в света по самоубийства. 
- Тази статистика е направена от Световната здравна организация. Преди няколко години дори бяхме на първо място в света по самоубийства на момчета до 14-годишна възраст.
- Какви са причините? 
- Много са. Основната е тормозът от страна на връстници или отхвърляне. Тормозът може да бъде и под формата на социална изолация. В юношеска възраст групата на връстниците става най-важният социализиращ фактор. Когато тя е враждебно настроена към теб или те изолира, това до голяма степен те тласка към нещо, което психолозите наричат чувство на безнадеждност. Това чувство води до желание за самоубийство.
- Какво е решението на този проблем? 
- Решението на този проблем е обучението в родителство, което трябва да започне още в училище, тъй като никой не ни е учил да бъдем родители и ние просто не се справяме с това. Покрай кибертормоза се опитахме да напишем и специални материали за родители. Новата среда, новите условия изискват родителите да имат друго отношение към децата си, по друг начин да подхождат към тях. Както едно време нас са ни учили как да пресичаме улиците, сега едно от най-важните неща е родителите да научат децата си как да общуват в интернет. Училището трябва да бъде място, съхраняващо децата ни. Много от нещата в обществото се пренасят в училище. По тази причина ние имаме едни от най-високите проценти на насилие в самото училище.

11 февруари 2011, петък

Едно поостаряло интервю пред Агенция Фокус, за образованието и образователните реформи.

Фокус: Г-н Игов, как се отнасяте към въвеждането на задължителната предучилищна подготовка? 
Иван Игов: На времето, когато имах отношение към проекта за Закон за училищното образование, аз подкрепих този модел по няколко причини. Първо, защото много голям процент децата в предучилищна възраст (почти 20%) нямат добра подготовка по български език или да си го кажем направо - не знаят езика. Това са предимно деца от малцинствата и тръгвайки на училище попадат в една непозната култура. Проблемът не е само, че не говорят български, а фактът, че поради редица обстоятелства, тези деца растат в една затворена и изолирана среда. Самото тръгване на училище за тях представлява културален шок, който в много случаи е основната причина да отпаднат от училище през следващите години и да се превръщат в маргинали. Така че езиковата подготовка и включването в културалната среда на училището, особено в такъв възрастов период от развитието на детето, когато то се социализира и формира основните си умения за социална интеграция (а това е около петата година), е нещо много важно. Предучилищната подготовка е полезна и за останалите деца, защото това ще облекчи прехода към училище, ще помогне да се открият и преодолеят обучителните затруднения, ще стимулира и социалната зрялост на децата. Ето защо аз съм много „за”, предучилищното образование да започва от пет годишна възраст. Друг е въпросът, че трябва да се подготви внимателно, както с база така и със специалисти. 
Фокус: Какво мислите относно дискусията за въвеждането на здравно образование и обучение по религия? 
Иван Игов: Нека обединим всичко това с един термин - „умения за живот”. Това е най-важното, което липсва на образованието ни сега – изграждането на социални умения. Блъскаме главите на децата с какви ли не излишни неща, а не ги учим на най-важното – на конкретните умения, които ще са им нужни, за да се справят с живота си на възрастни в бъдеще. Това е и здравното образование и кариерното развитие и обучението в родителски умения и много други неща. Както и в повечето страни в Европа би могло тези умения за справяне, (разбира се по желание на родителите и на самото дете), да бъдат предавани и в някакъв религиозен контекст, тоест – това обучение може да става както в светски, така и в религиозен вариант. 
Фокус: По-бързо ли се развиват децата днес? 
Иван Игов: Нещата са малко по-сложни, тъй като така наречената акселерация води до това, физическото и сексуално развитие на децата да става все по-рано. Но от гледна точка на емоционалното и интелектуалното развитие няма такова изпреварване. Тук е всъщност и големият проблем – сблъсъкът между тези две неща: по-ранната физическа и сексуална зрялост и изоставането от нея на емоционалната и интелектуална зрялост. Съмнявам се, че много от нашите учители и изобщо училищната ни система е подготвена за това ново предизвикателство. 
Фокус: Какво трябва да се промени за справяне с този проблем относно подготовката на учителите? 
Иван Игов: Подготовката на учителите е под всякаква критика. Това, което се учи в педагогическите институти дава много малка практическа подготовка на бъдещите учители. Те почти не умеят да работят интерактивно; не знаят как да управляват класната стая, не могат да се справят с поведението на децата по друг начин освен с наказателни и административни мерки; имат бегли познания за възрастовото им развитие и т.н. Тоест има един куп умения за учителстване, които те не знаят и не познават, защото няма кой да ги подготви. Освен това в тези институти студентите по правило влизат немотивирини и реално едва около 10% от тях след това стават учители. Другата голяма причина за несправянето на преподавателите е максимализмът в учебното съдържание. Многократно съм казвал, че това, което трябва да се направи най-напред, е да се преразгледа и промени учебното съдържание, особено в начален курс. Не може децата да учат неща, до които те не са достигнали в интелектуалната си зрялост. Като задачите с неизвестни числа в първи клас, например. Който малко е учил възрастово развитие знае, че според теорията на Жан Пиаже зрелостта за усвояване на абстрактни операции, се постига няколко години по-късно. Така вместо децата да учат неща, които могат да усвоят, те започват да учат механично, без разбиране и представете си как това ги мотивира да ходят на училище. Трябва да се започне както с промените в подготовката на учителите, така и с незабавната промяна на учебното съдържание. 
Фокус: Какво е в момента то? 
Иван Игов: Като се срещам с учители, винаги ги питам: „Успяхте ли да си предадете материала тази учебна година ?”. И представете си, как в една зала пълна с учители, само двама - трима вдигат ръка. Всеки колега ще ви каже, че тези програми са написани ужасно, да не говорим за учебниците. 
Фокус: Как виждате облекчаването им, имаше създаден екип в министерство на образованието? 
Иван Игов: Както проектаът за закон за Училищното образование, така и промените в учебните планове и програми са „на трупчета”. На практика сегашното ръководство на Министерство на образованието не разбира от средно образование и не желае да разбира от него. Ако отворите програмата за развитието на образованието за следващите четири години, която бе публикувана още в края на миналата година на сайта на министерството, ще видите, че по нищо от това, което е записано в нея за средното образование не се работи. Министър Игнатов се концентрира главно върху висшето образование, макар че и там много малко е направено. Борбата на една шепа хора е как да направят така, че да превърнат държавните университетите в търговски дружества и тайничко да си ги приватизират. Повечето от проектите започнати по времето на Йорданка Фандъкова след това бяха блокирани. 
Фокус: Как гледате на оплакванията на родителите, свързани с това, че децата носят тежки чанти? 
Иван Игов: Това е свързано с прекаления максимализъм на учебните планове и липсата на оптимизация в училищната система. Основните противоречия, които имахме с министър Игнатов бяха две, отказа му да заложи разделянето на училищната система в проекта за нов закон и въвеждането на целодневната система на обучение. Не може да има училища с 1 600 – 1 800 деца, които са наблъскани в малки сгради за по 500 и в една и съща сграда да учат деца от 6 до 19 годишна възраст и ние да искаме те да получават адекватно образование и възпитание. Разделянето на училищната система и по-доброто използване на сградния фонд може да позволи именно целодневното обучение, когато децата отиват на училище без учебници. Учебниците са там, където детето има време и да учи, и да подготвя уроците си и да играе, а родителите да са спокойни, че то е на безопасно място и че вечерите няма да започват с въпроса: „Научи ли си уроците?” Но това, разбира се, си остава отново мечта, защото повечето от тези неща отпаднаха от проекта за Закон за училищното образование. 
Фокус: Какви очаквате да са основните проблеми тази учебна година? 
Иван Игов: Както винаги поради редица причини свързани с организацията на ваканцията и организацията на учебния процес в училище, със сигурност ще доведат и до нови изблици на агресия, особено в началото. Повечето от програмите за възпитателна работа в училище и справяне с тормоза и насилието между децата също бяха изоставени и забравени. Дано да съм лош пророк, но училището не може да е само „обучилище”.
Фокус: Какво се случи с идеята за въвеждане на училищни психолози? 
Иван Игов: Както и всичко останало в средното образование, нещата престанаха да се случват. В края на миналата година започнахме обучение на всички психолози и педагогически съветници за това как да работят по системата за оценка на детския потенциал, но и тази система бе забравена, както и часовете за обучения в умения. Всичко си е постарому, сведено до нивото на оцеляване. 
Фокус: Западноевропейските училища стават все по-привлекателни, бихте ли направили сравнение? 
Иван Игов: Вие бихте ли предпочели училище където децата са по 20-24 в клас, учат в едносменен и целодневен режим, в добре оборудвани кабинети и с преподаватели, които не се борят за оцеляването си и познават всички деца с които работят, пред училище с 1 800 деца от 6 до 19 годишна възраст, натъпкани по 30-32 в класна стая, където има претрупани учебни програми, учебниците са написани неразбираемо, а почти всички учители са пред пенсия? Въпросът ми е реторичен, нали?
Фокус: В състояние ли са учителите да се справят с агресията в училище и какво показват последните ви проучвания? 
Иван Игов: Има една тенденция, която за съжаление остава неуловима не само от учителите, но и от родителите. Когато възрастните не знаят как да се справят с детската агресия и насилието в училище, най-често прибягват до забрани и наказания. Това обаче не премахва насилието, а просто го маскира. То преминава във форма, която е невидима за възрастните, превръща се в т.н. кибертормоз – по мобилния телефон или по интернет. Така нареченият „cyberbullying” е проблем за целия свят, но у нас нещата изглежда ескалират. Някъде между 25 -27% от децата са жертва на една или друга форма на тормоз. Но за разлика от класическия, когато това се случва пред свидетели и в училище, кибертормозът е скрит, подъл и незабележим. За съжаление за този тормоз през мрежата няма граници, за него няма ваканция, децата могат през цялото време да бъдат изложени на такъв натиск, че за съжаление вече има доказани случаи на самоубийство по тази причина. Нашето изследване показа, че в седми клас, почти една трета от класическото ученическо насилие преминава в кибер пространството. Това възрастните го разбираме трудно, защото ние нямаме подобен опит. Проблемът е изключително голям и той става все по-голям. Данните бяха събрани от 1600 деца в края на миналата учебна година. Извадката не беше голяма и само от София. Тя бе свързана с нашия съвместен с УНИЦЕФ проект „Училище без насилие”, но показва тенденции, които наистина са много обезпокоителни. Поради тази причина ние започнахме един пилотен проект в четири софийски училища. Там работим и ще работим както с учителите, така и с децата и родителите. На пресконференция организирана от УНИЦЕФ – България, на 13 септември преди началото на учебната година, ние ще представим този модел за превенция на кибертормоза. Не само резултати, защото сами по себе си те са само статистика, а и модели за справяне. Ще представим и специален наръчник за родители, с надеждата да ги подготвим за случващото се и да ги убедим, че в партньорство с училището те могат да се справят и то без да прибягват до забранителни или наказателни мерки.