Отдавна, обществото изисква специално обучение за всички, които работят с деца - учителите в детските градини и училищата, детските психолози и психиатри, логопеди, дефектолози и др. Но хората, които са най-важни в техния живот - родителите, в същност са без никакво специално обучение. Слава Богу, днес нуждата от обучение на родителите започва да става все по-актуална, поради редица причини, повечето от които са свързани със социалните промени. Цялостното придвижване на света около нас от авторитарни към демократични нагласи е едно предизвикателство, за което повечето хора, и в частност родителите, не са добре подготвени.
В тоталитарното общество, обществото в което повечето от днешните родители са били отглеждани и възпитавани, отношенията между хората бяха безкрайно опростени. Имаше един възпитателен модел и се предполагаше, че върху него не бива да се разсъждава. Йерархията бе проста и подредена, а бъдещето предначертано, в зависимост от „заслугите” към висшестоящите. От децата се очакваше да се възпитават повече извън семейството – в пионерската и комсомолска организации, за да прихванат господстващата идеология. Или казано с две думи - всеки си знаеше мястото.
Може би, ако нашето общество бе запазило старата си тоталитарна структура, много от днешните ни социални проблеми нямаше да се появят. Но в същото време ние се обричахме на един всестранен застой и изолация. За това бе добре, че обществото ни не остана статично и масивните промени кулминираха във фундаментални въпроси свързани със същността и основата на социалния порядък.
С демократизацията на обществото се промени и неговата социална структура. Партократи и криминални типове се превръщаха в капиталисти, появиха се партии и политици, неправителствен сектор, зачатъци на средна класа, истинската бедност и какво ли още не. Тези различни групи прислойки, синдикати, малцинства, политически движения и пр. започнаха да се борят със всякакви средства за правата си, търсещи начин да променят своя статус и начин на живот. Още по страшно стана с приемането ни в ЕС. Ние като бедния роднина попаднахме в друг свят – светът на истинския просперитет, но така и си останахме в антрето – със старите си стереотипи, предразсъдъци и нагласи.
Децата, родени в този период на борба за надмощие (наречен йезуитски преход), съвсем логично стигнаха до заключението, че те също трябва да постъпват по този начин – да се борят за правата си, независимо по какъв начин и с какви средства. Най-напред в семейството и след това в училище. В това няма нищо лошо, но как да им обясним, че демократичния начин за осъществяване на права е признаването правата на другите (то и къде да го научат). Днешните деца са склонни да мислят, че на тях се падат правата, а на родителите им - отговорностите. Затова ако прекалено опазваме нашите деца от последствията на тяхното собствено поведение, ние всъщност, подхранваме това изкривено разбиране за правата и отговорностите.
Но проблемът не свършва дотук. В търсене на своите права, днешните деца често не се съобразяват с условните правила наложени от възрастните. Така, традиционният начин за постигане на дисциплина - раздаването на награди и наказания става безкрайно неефективен.
Днешните деца са склонни да мислят, че получаването на награди е тяхно право. Родителите, които разчитат на подобен модел на възпитание, често установяват, че детето реагира само когато получава нещо и често не откликва на поощряването, независимо, че "заплащането" оценява по достойнство вложените усилия. Така шоколада за петгодишното дете лесно може да стане автомобил за юношата.
Наказанията също не са така ефективни както някога. Децата си мислят "Ако ти имаш право да ме наказваш, аз също имам правото да те накажа". И ако наказанието върши работа, то е само когато детето се наказва постоянно. Но това е най-ефективния начин да загубим контакта с децата си и да ги озлобим.
Какво тогава трябва да правим ? Как да посрещнем предизвикателствата, пред които ни изправя възпитанието на днешните деца ? Ако се върнем към моделите на по-автократичното общество от миналото, нашите проблеми с децата биха могли да намалеят. Но това ще изисква да се върнем към несъвместимата с демократичните принципи структура на отношения от типа "диктатори и подчинени". Освен това, тези, които веднъж са получили някакви права не са склонни да ги върнат.
Друга възможна алтернатива би могла да бъде пермисивността – просто да махнем всички забрани и да оставим децата да се развиват „свободно”. Но такъв подход може да предизвика по-голям хаос отколкото този в момента. Защото никое общество не би могло да оцелее, ако не поставя някакви ограничения за поведението на своите членове.
В истинското демократично общество хората трябва да имат отговорно поведение. Ако искаме да постигнем това, ние трябва да започнем с възпитаване на чувство за отговорност у децата. След като наградите и наказанията не са така ефективни както са били в миналото, ние трябва да създадем нови отношения между децата и възрастните. Ако социалното равенство е идеалът, към които се стреми всяка демократична революция, то и методите за възпитание трябва да се базират на демократични принципи - на равенството и взаимното уважение. Но не следва да разбираме равенството в смисъла на идентичност. Очевидно възрастните и децата не са равни. Наред с физическите различия, възрастните обикновено са по-информирани и по-опитни и имат значително по-големи правни и икономически отговорности отколкото децата. Затова нека разбираме под "равенство" факта, че децата са равни на възрастните в смисъл на човешка ценност и достойнство. Защото в демократичното общество всеки човек има правото да бъде уважаван и да се самоопределя в рамките предписани от обществото.
Демокрацията позволява избори. Демократичният родител осигурява възможности за децата да правят избори в определени граници и да поемат последствията от тях. Ето защо ще трябва да се научим на нови възпитателни методи, които да заменят наградите и наказанията,а позволяват избори и дават възможност на децата да бъдат отговорни за тях. Така те се научават на самодисциплина. Тази алтернатива на наградите и наказанията е методът на "естествените и логическите последствия".
Демократичният родител трябва да умее и да окуражава. Това означава, че трябва да се научи да гледа на детето си като уникално същество нуждаещо се от любов и уважение.
Но на всички тези неща трябва да се учим. Преди сто години светът се е променял толкова бавно, че методите на възпитание, които децата са усвоявали от своите родители, са сработвали и по времето, когато те са ставали такива. Днес това просто не е възможно. Информацията в света се удвоява на всеки три години. На всеки десет се появява ново средство за комуникация. Компютрите от бюрата и чантите се преместиха в джобовете ни и ако преди десетина години имахме най-много една дузина приятели, днес те могат да са хиляди... И слава богу, тоталитарната държава си отиде с налудната идея, че децата трябва да се възпитават извън семейството. Затова ние като родители трябва да се научим да поемаме своите отговорности, включително като започнем да се учим на родителство. Можем да го правим по различни начини, като общуваме с други родители, образоваме се или (което е най-доброто) участваме в специализирани тренингови обучения. Една от възможностите е програмата STEP (Systematic Traning for Effective Parenting), чиито автори са американските психолози Дон Дънкмаер и Гари Мак Кей.
Увод в програмата STEP на Дон Дънкмаер и Гари Мак Кей
Няма коментари:
Публикуване на коментар